Всеки Шабат в сутрешната молитва “Шахрит” ние четем “Параша”, която е част от Тората. Започваме с първата книга на Тората - Берешит в първия Шабат след Сукот и завършваме с последната “Параша” на празника “Симхат Тора”, който е последният ден от празника Сукот. По този начин ние прочитаме цялата Тора за 1 година. По този начин хората не забравят какво е написано в Тората и така ние помним всички заповеди, написани в нея.

Езра Книжовника, който е бил в диаспората след разрушаването на първия Храм, бил изпратен от Кир, царя на Персия, да помогне на народа на Израел за устройване на живота там и да построи втория Храм. Той (Езра) и мъдреците решили и постановили, че всеки евреин също трябва да чете част от Парашата по време на молитвите Минха и Шахрит в понеделник и четвъртък. По този начин ние четем част от Тората най-много през три дни.

 

Параша “Берешит”

 

 

Естествено е човек да си задава няколко основни въпроса през своя живот: Как е произлязъл светът? Какво е моето място в него? Кое е добре за мен, за да го правя и да науча децата си да го правят?

Тези въпроси не са лесни. Колкото хора има на Земята, сигурно толкова и различни отговори ще намерим. Аз ще кажа едно, един крадец ще каже друго, някой извратен педофил-трето....И така в света няма да има ред.  За това Б-г дал на света Тората, единствената истина за същността и произхода на нещата. Тя е подарък за нас директно от Създателя на всичко, като чрез него ние получаваме отговор на основните въпроси, които ни вълнуват, и разбираме какво е добро за нас и каква е нашата задача тук. Кой друг освен Него може да каже на света кое е добро и кое лошо, кое трябва и кое не трябва да прави човек.  Така например, ако един туземец, болен от нещо, изискващо операция, и лекарят го сложи на операционната маса и започне да оперира, туземецът може да помисли, че този доктор е лош и иска да го убие. Ние обаче знаем, че докторът иска само да го излекува. Нещо подобно сме и ние, хората - ние не можем да дадем трезва оценка на същността, истината на нещата, тъй като сме прекалено малки и нищожни, мисълта ни е субективна - според един едно, според друг друго. Затова Б-г ни е дал Тората, за да бъде ясно на всички  какво е стойностното в живота и какво е лъжливото, суетното.

Всяко нещо в Тората има своето дълбоко обяснение, всяка дума, всяка буква. За да започне тя с изречението “В началото Всесилният създал небето и земята”, може би трябва да заключим, че това е първото нещо, което ние трябва да знаем, нещо като основен стълб на мирогледа ни. Всесилният е създал небето и земята.

Веднъж при Раби Меир дошъл някакъв философ и му казал: “Аз не вярвам в Б-г. Аз вярвам, че вселената притежава собствено битие и странична помощ не и е нужна.” Раби Меир нищо не отговорил, но след няколко дни отишъл при този философ и му показал великолепна поема, написана с изящен почерк на фин пергамент. Философът се възхитил и попитал: “Кой поет е създал такива сложни стихове и кой така великолепно ги е написал?” Раби Меир поклатил глава и отговорил: “Ти не си прав! Тук няма никакъв поет и никакъв писар. Ето как стана-пергаментът беше на масата и до него шишенце с мастило. Случайно бутнах шишенцето и след като мастилото се изля върху пергамента, излезе тази поема.” Философът учудено погледнал Раби Меир и казал: “Това е невъзможно! Такава чудесна поема, такъв прекрасен почерк! Такива неща не произлизат случайно, трябва да има автор и трябва да има писар.” Раби Меир се усмихнал: “Как тогава вселената, която е много по-прекрасна и сложна от тази поема, е възникнала сама по себе си? И тя трябва да има Автор! Творец трябва да има!”

И наистина и ние днес се убеждаваме в това. Повечето от нас се занимаваме с някаква наука и виждаме техническия прогрес на човечеството - всяко нещо в природата, всяко явление, всеки елемент е точно подреден и е свързан в едно цяло, което образува общото Творение. Ако махнем един елемент или го поставим не както трябва - всичко може да спре да съществува. Цялата тази подредба, логика и последователност говори за интелектуалния дизайн при сътворяването на нещата. Всяко нещо има причина за своето съществуване. Книгата - писател, който я е написал, обувката - обущар, който я е направил, и т.н. Колкото и пъти да настъпвам парче хартия, дори милиард пъти, няма да напечатам банкнота от 100 долара. Трябва машина, мастило и др. Нормално е и светът да има своя причина.

Друго интересно нещо, което човек може да се запита, е: науката говори за съществуването на материята от милиарди години, а юдаизмът за 5763 г. Как така? Науката изхожда от това, че материята като че ли се самоусъвършенства все повече и повече, става по-сложна и т.н до наши дни, за да стигне този си вид и трябват тези милиарди години. Ние пък вярваме, че така както Б-г не е създал първия човек като бебе, така и материята е била в нужното състояние и форма - съвършено готови, в завършен вид. И не се съмняваме, че Б-г може да го направи. В Зоар (Кабала) се говори, че преди Б-г да създаде нашия свят, Той е създавал и унищожавал много светове, оставайки недоволен от тях. Може би ние живеем в такъв създаден, унищожен и наново възобновен свят, чиято възраст наистина е милиарди години. Кой знае? За нас, хората, е щастие, че сме получили от Б-г, единствения свидетел и Управител на всичко, знанието, че Той е създал небето, земята и всичко, което е по тяхното лице, и че с това знание нашият живот ще придобие по-голям смисъл и стойност пред Него - нашия Създател. И накрая: Защо Б-г е създал света? Каква е неговата цел? Мъдреците учат: Той е създал света, за да прави добро на човека в него, ето така от Любов, която ние не можем изцяло да проумеем, но частица от нея е тук, в нашите сърца. Ученето на Тората и спазването на заповедите е начинът, по който ние ще запазим тази частица чиста, такава, каквато Той я е създал и вдъхнал в нас. може. Хубаво нещо е това под слънцето - да има създание, имащо избора да прави добро или зло и то да избере доброто, убедило се, че това е същността на всичко тук - да вършим добро, да преследваме справедливостта и истината. Щастлив ще бъде Творецът, създал такова създание!

 

 

Параша “Ноах”

 

Всички десет поколения от първия човек Адам до Ноах гневели Б-г, но Той проявил търпение и само в десетото поколение ги наказал с потоп. По време на Адам Божественото присъствие (Шехина), което обитавало по рано в света, се отделило заради греха на първия човек. По време на Енош, внука на Адам, човечеството започнало да се кланя на същества освен Б-г, обявявайки, че слънцето, луната и съзвездията заслужават уважение, защото изпълняват волята на Ашем (Б-г). Такъв е произходът на идолопоклонничеството. И така от поколение на поколение човечеството все повече се отдалечавало от Него. Интересно е защо именно поколението на Ноах заслужило пълно унищожение? За Б-г те казвали: Да бъде далече от нас, не искаме да знаем Неговите пътища. Кой е Всемогъщият, че да му служим? Защо да му се молим? Хората станали убийци, тяхната развратност била сходна с тази на хората в нечестивия Содом. И въпреки това Ашем пак би проявявал търпение и сдържаност, ако не било още едно тяхно престъпление - грабежа. Когато обвинението за кражбите стигнало до Него, Той казал: “Краят на всяка плът е пред мен”. Грабежите и кражбите били поголовни. Защо именно този грях, а не идолопоклонничеството, кръвопролитието или безнравствеността се оказал решаващ? Отговорът се заключава в това, че кражбите и безредието в това отношение подриват основите на всяка цивилизация. Ако в света цари безредие, смисълът за съществуването му изчезва. В тази Параша ние четем също за хората, построили вавилонската кула с цел да воюват с Б-г. Последвало само разбъркване на езиците. Допреди това всички говорили на светия език (лашон акодеш) - езика на Тората, а след това в света се появили основно 70 езика. Въпросът е: защо първите заслужили смърт (по време на потопа), а сега, когато хората искали да воюват с Б-г - само разбъркване на езиците? Мъдреците отговарят: първите правили реално зло един на друг и така разрушили идеята, заради която Б-г създал света, докато вторите искали да направят нещо невъзможно - да воюват с Б-г. При първите светът директно се разпада, а за поколението на вавилонската кула има надежда, че ще прогледнат и светът ще оправдае съществуването си.

Оттук също може да се види колко важни са взаимоотношенията между  хората и че съдът за тях е по-тежък и сложен, отколкото дори за нещата между нас, хората, и Б-г.

Ние вярваме, че Б-г е безкраен, няма нищо извън него. Нашият свят е вътре в Него - как, ако не сме честни един към друг, не се обичаме и не си помагаме, ще бъдем чисти пред Него, Безкрайния и свят, Създател и Управител на всичко. Мъдреците заключават: “Благоприличието, честността предхождат учението на Тората”, т.е. не може някой да преуспее в учението на Тората, ако първо не е безупречен към хората.

 

 

Параша “Лех Леха”

 

Тази Параша говори за нашия баща Авраам. Ще разкажем няколко случки от живота на Авраам, за да разберем откъде произлизаме, наследници на какво сме ние.

Когато Авраам се ражда, цар на земята бил Нимрод. Астролозите на царя му предрекли, че в неговото царство ще се роди скоро дете, което ще отрече неговата божественост и ще го победи. Царят издал указ да избиват всички мъжки отрочета, които се раждат от този момент нататък. Терах, бащата на Авраам, бил един от най-високопоставените придворни на царя и първоначално бил пощаден поради положението си, но скоро на астролозите станало ясно, че именно в сина на Терах се крие опасността за царя. Така малкият Авраам трябвало да бъде скрит и той израснал сам в една пещера, далеч от шумния свят на хората. Притежавайки необикновен разум, Авраам признал съществуването на Твореца още на три години. Минало много време, а предсказанието не се сбъднало, царят отменил жестокия си указ и Авраам се върнал вкъщи при баща си. Веднъж дошъл ред на Терах да прави ритуална служба пред божествата в двореца на Нимрод. Терах взел и Авраам със себе си. Когато ги довели в залата с безбройни божества,  Терах сложил подноси с вино и хляб пред тях. Авраам викнал високо: “Вземете това и яжте и пийте”, но нито един от идолите не помръднал, нито проронил звук. “Виждаш ли, те не струват и пукната пара”, казал Авраам на баща си, след което съборил всички идоли на земята и ги събрал на голяма купчина. Терах и слугите на царя онемели. Авраам запалил купчината и избягал. Цар Нимрод заповядал веднага да намерят и да доведат Авраам, което веднага било изпълнено. Този цар имал една тайна от целия свят. Всички мислели Нимрод за бог, той бил известен с това, че бил най-силният ловец на земята, на който се покорявали всички животни, и т.н. Тази негова сила се дължала на специалните дрехи, които той имал. Това били същите дрехи, с които Б-г облякъл Адам. Те имали свойството, че всяка твар на земята, като ги види, да се подчини на човека, който ги носи. И така цялото човечество мислело, че Нимрод е божество. Когато довели Авраам пред царя, той го запитал: “Как посмя да запалиш моите божества, нима не знаеш, че аз съм властелин над цялата земя, небето, луната и звездите?” “Извинявай - казал Авраам, - аз чух за това и наистина искам да ти повярвам, затова изпълни, ако обичаш, едно мое желание - нека слънцето да изгрее от запад и да залезе на изток, или открий ми какво мисля сега в момента.” В двореца всички замрели и с ужас гледали младежа, осмелил се да изпробва всемогъществото на царя. Нимрод бил най-зашеметен от всички. Авраам продължил: “Не се преструвай, нищо неразбиращи, никакъв бог не си ти и никого не можеш да спасиш!”. Нимрод не знаел къде се намира от страх, но се окопитил и заповядал да хвърлят Авраам в тъмницата. Там Авраам прекарал 10 години, но вярата му не се разколебала. След 10 години отново довели Авраам пред царя. “Дай да се поклоним заедно пред огъня”, казал Нимрод. “По-добре на водата  -казал Авраам, - тя гаси огъня.” “Чудесно! - отговорил царят. - Да се поклоним на водата”. “Но облакът е по-силен от водата, защото той я носи” - казал Авраам.

“Тогава да се поклоним на облака”. “Но вятърът разсейва облаците, така че той е по-силен от тях!”. “Съгласен съм, да паднем с лице пред вятъра!”. “Но човекът е по-силен от вятъра, защото е напълнен с въздух, въпреки дупките в тялото.” Нимрод пламнал: “Виждам, че ти се подиграваш с мен. Моят идол е огънят, след три дни ще те хвърлим в него и ще видим моят идол ли е по-силен или твоят Б-г е по-силен от него.” Приготвили огромна пещ и я напълнили с много дърва. Събрала се голяма тълпа. Амтелей, майката на Авраам, излязла напред, стражата я пуснала и тя помолила сина си: “Само веднъж се поклони пред Нимрод, синко, и ще ти простят!”. “Никога няма да направя това, мамо!” - отговорил Авраам. Дали му последен шанс: “На чия страна си, Авраам?”. Авраам отвърнал: “На страната на Ашем, Властелина на вселената!”. Запалили пещта и огънят пламнал. Тогава ангел Гавриел застанал пред Б-г и го помолил: “Позволи ми да загася огъня и да спася праведника”. Ашем отговорил: “Подобен на Мен няма на небесата, а подобен на Авраам няма на земята. Аз сам ще се спусна и ще го спася.”. Дървата в пещта оживели и се отрупали с плодове. Три дни и три нощи Авраам бил вътре. Когато по заповед на царя отворили пещта всички в изумление видели Авраам жив в пещта и ангели да го съпровождат. Нимрод, тресейки се от страх, попитал: “Защо си още жив?”. “Б-г, който е сътворил небето и земята и над който ти се надсмиваше, ме спаси.”

Царят и министрите паднали и се поклонили пред Авраам.

“Не се покланяйте пред мен - казал Авраам, - по-добре се поклонете пред Живия Б-г, Създателя на вселената!”.

Може би след тази случка, която дори не е едно от десетте изпитания, с които Б-г изпитвал Авраам, ние по-добре ще разберем какво означава името “иври” - евреин. Това е човек, който върви срещу течението, готов да се опълчи срещу целия свят. Чак след като Авраам стигнал до такова ниво, че давал живота си, отстоявайки истината, Б-г започнал да говори с него и да го изпитва и както казахме, го е изпитал 10 пъти.

Може би друг път ние  направим описание на всички тези изпитания, а сега ще зададем по-мащабния и логичен въпрос. Защо е било нужно на Б-г да изпитва Авраам, нима Той не е знаел, че Авраам ще устои във всичко. Та нали Б-г е създал и Авраам и Той най-добре го познава, Б-г е знаел със сигурност, че Авраам ще изпълни всичко, което Б-г заповяда. Авраам не се е съмнявал в пътищата на Ашем, той знаел, че всяко нещо, което поиска Б-г, е дълбоко логично, справедливо и в същото време изпълнено с доброта и любов към хората. Има поне две причини за тези изпитания - първата е, за да знаят всички народи защо Б-г е избрал Авраам и потомството му след него за Свой народ, чрез който да се проявява Божията воля на земята и по този начин све­тът да бъде по-близо до своя Създател. Втората е, че по този начин самият Авраам разбрал  каква вътрешна сила притежавал и предал тази  сила на потомците си.

 

 

“Ваера”

 

Тази Параша също продължава да говори за Авраам и неговия живот. Ако задълбочено погледнем историята на Авраам, ще видим, че има две неща, които са като емблеми в живота му. Първото е каненето на гости в дома му. Например нашата Пераша говори за момента след Брит милата на Авраам, когато много го боляло. Навън било много топло, но Авраам седнал сам пред своя шатър, а не изпратил някой свой слуга, и чакал да не би да мине някой гост. Когато Б-г видял как страда Авраам, Той му пратил три ангела в образ на хора. Дори и болен, той пак лично обслужвал гостите и приготвил за тях голяма трапеза, мислейки, че те са хора. Авраам помолил тримата гости да изчакат да им донесе “малко хляб”, а след това приготвил богата трапеза. Оттук виждаме, че праведникът говори малко, а върши много - както е казано в Мишната, Пирке Авот: “Говори малко, върши много!” Мъдреците ни учат, че неговият шатър имал четири врати и всяка от тях била отворена, за да бъде лесно да се влиза в дома му. Какво можем да добавим още, щом дори и в България се използва изразът “Авраамов дом”.

Второто е, че Авраам през целия си живот скитал от едно място на друго. Защо? Авраам е първият човек, разбрал сам за съществуването на Б-г. Авраам обичал целия свят, основно качество за него е милосърдието. Затова е искал да разпространява истината в света, който по това време бил потопен в идолопоклоннически лъжи. И от обич към всички обикалял света и помагал на хората.

Ние сме синове на Авраам и трябва да се поучим от неговия живот и носейки неговата Истина, да разпространяваме истинското знание в света. Той е бил сам в един примитивен и суеверен свят и е успял да се опълчи и да го промени.

Дано Б-г ни помогне да успеем в това!

 

 

 

Параша Хайеи Сара

 

Парашата разказва първо за смъртта на нашата майка Сара: “и живя Сара 100 г., и 20 г. и 7 г. - това са годините на живота на Сара. И умря Сара в Кирят Арба, който е Хеврон, в кенаанската земя”. Раши обяснява защо е казано така странно “100 г., и 20 г., и 7 г…”. Казано е в такава форма, за да се подчертае - на 100 г. Сара била безгрешна като на 20 г. , а на 20 г. била мила като 7-годишно момиченце. ”В нашата история има 7 пророчици: Сара, Мириам, Девора, Хана (майката на пророк Шмуел), Авигаил (жената на цар Давид), Хулда (живяла по време на пророк Йермияу) и Естер, но Сара е единствената, към която Б-г се обръщал непосредствено, докато към другите Той говорил чрез знамения, сънища и др. Авраам през целия си живот възхвалявал жена си Сара: ”Нима има друга жена в света като тебе?” Когато цар Соломон (Шломо) съчинявал частта от Мишлей (Притчи) - Ешет хаил (Добродетелната жена), той имал предвид Сара и всички стихове на тази песен, която и до днес евреите по света пеят на всеки Шабат вечер, от алеф до тав (от начало до край) се отнасят за нея, защото тя следвала Тората от алеф до тав - от първата буква до последната.

Авраам също остарявал и едно от последните неща, които решил да направи, било да намери жена на сина си Ицхак. Авраам изпратил своя доверен роб Елиезер в родния си град. Там Елиезер, току-що пристигнал, застанал с камилите си до кладенеца с вода и започнал да се моли, поставяйки условие пред Б-г: “Нека момичето, на което аз кажа ”Наклони делвата си да пийна вода” и тя ми отговори “Пий, също и на камилите ти ще дам да пият”, нека тя се окаже определена за Ицхак” (т.е. ще бъде достойна  да влезе в дома на Авраам - защото охотно върши добро, Раши). Още не свършил молбата си, и се задала Ривка, която изпълнила всичко точно според думите на условието. Елиезер дал златни дарове на Ривка, убеден, че Ривка е пратена от Б-г, а когато разбрал, че тя е от рода на Авраам, паднал по лице и благословил Б-га на Авраам за милостта и истината, които има към господаря му.

Основният въпрос тук е защо Авраам пожелал за сина си дъщеря от родното си място и дори с клетва обвързал Елиезер: ”Да не вземеш жена за сина ми от дъщерите кенаански.” Каква е разликата между кенаанските дъщери и жителите на Харан (Ур Касдим, родното място на Авраам) - и едните, и другите били идолопоклонници? Мидраш-гадол дава едно обяснение: ”Авраам си казал: “Доколкото аз довеждам хората до вяра в един Б-г, ще направя това сега първо с моето семейство и с дома на моя баща, защото за тях трябва да се погрижа първо. А освен това те действително са много близо до това да се разкаят за греховете си.” Както са казали мъдреците, че човек винаги трябва да мисли за своите близки и да се старае да им прави добро, и да оказва при нужда първо на тях материална и друга помощ. Аран дава друго обяснение: Заповедите на Тората и нарушенията, свързани с тях, се делят на 2 групи: някои от тях са свързани с принципите на поведение на човек и чертите на неговия характер и те оказват влияние и на тялото, и на душата. Други, отнасящи за вярата в Б-г, оказват влияние само на душата. Освен това нарушението на заповедите, въздействащи и на тялото, и на душата (свързани с поведението на човека), оказват влияние също и на неговото потомство, продължавайки в рода му качества като ненавист, отмъстителност, жестокост, разврат, стиснатост и т.н. Тората многократно свидетелства за жителите на Кенаан да не следваме пътищата им, защото нямало в света по-развратени и пропаднали хора от тях (Раши). Както казахме, поведението на човек влияе и на потомството му - затова жителите на Кенаан били толкова отблъскващи в очите на Авраам. Обаче нарушаването на заповеди, оказващи влияние само на душата (т.е. свързани с вярата във Всевишния), не се разпространяват на потомството, колкото и глупави и лъжливи да са те. Затова, въпреки че жителите на Харан били идолопоклонници, техните потомци изобщо можело да не последват техния път. От друга страна, Авраам искал Ицхак да не се засели заедно със роднините на бъдещата му жена - така той няма да се сближи нито с едните, нито с другите (Кли якар). В наши дни ние сме изправени пред друг проблем - да запазим създадения вече така щателно от нашите бащи народ на Исраел и все по-често да се питаме кога нашите дела ще бъдат достойни като тези на бащите ни.

 

Параша Толдод

 

Ицхак продължил пътя на баща си Авраам. Когато се състарил и приближил свършекът на дните му, той пожелал да благослови своя по-голям син Есав. Както знаем, Ицхак имал двама сина близнаци - първият Есав и брат му Яаков. Те пораснали и Есав станал “човек на полето”, ”където той нерядко нападал минувачи, ограбвал ги и ги убивал, а на баща си казвал, че отива в полето да се моли на Б-г” (Зоар), ”а Яаков бил човек кротък” - откровен, чистосърдечен, не умеещ да лъже (Раши). В деня на смъртта на Авраам Яаков готвел на баща си Ицхак леща (тази традиция е запазена и до днес: близките на починалия да ядат леща след погребението). От полето дошъл гладен и уморен Есав. Когато разбрал за смъртта на дядо си, той възкликнал: “Какво от това човек да бъде праведен, като и той, като всички, ще умре!” Есав считал, че главна цел за човек е да живее дълъг и приятен живот в този свят. Виждайки лещата, пожелал да хапне от нея и помолил Яаков да му сипе малко. Яаков си помислил: “Как може този невежа и нечестивец, отричащ съществуването на бъдещия свят, да носи отговорността в бъдеще на водач на семейството? Нима той ще бъде достоен да принася жертви от името на целия дом?” Затова Яаков му предложил: ”Продай ми днес своето първородство.” Предложението на Яков е завършек на отдавна започнали преговори (Зоар). Докато в качеството на свещеници било избрано коляното Леви, тези функции се изпълнявали от първенците в семейството. Яаков ясно виждал, че Есав не е подходящ за това (Раши). След като го запознал добре със законите за първородство и отговорността на свещениците пред Б-г, сложността на тяхната служба, Есав бил готов да даде първородството си и безплатно (Зоар). Есав възкликнал: ”Защо ми е това първородство?” Глас от небето му отговорил: “Защо ти е тогава благословия?” Яаков заплатил със злато за първородството, а като завършек на сделката нахранил Есав с леща. Небесата одобрили това и оттук нататък Ашем (Б-г) нарича потомците на Яаков ”Сине мой, първенец мой Исраел”. (Едно от имената на Яаков, което Б-г му дава, е Исраел.) И така “когато Ицхак се състари, отслабна зрението му и той викна Есав, своя по-голям син” ... да го благослови. Мъдреците през поколенията са си задавали въпроса защо Ицхак искал да благослови нечестивия Есав. Дон Ицхак Абарбанел критикува Ицхак авину: ”И беше, когато Ицхак се състари, отслабна зрението му” - зрението на разума му отслабнало по отношение на Есав, не виждал постъпките на Есав и не ги обмислял както трябва. За разлика от Абарбанел повечето мъдреци, занимавали се с този проблем, търсели корена на “грешката” на Ицхак в неговото съвършенство. Берешит раба: ”... отслабнало зрението му” - защото в момента, когато Авраам, нашият праотец, връзвал сина си и го полагал на жертвеника, заплакали ангелите, служителите на Всевишния, и техните сълзи капнали на очите на Ицхак, оставяйки следи в тях, и когато той се състарил, не можел да вижда добре.” Друг мидраш разказва - “отслабнало зрението му” от това, че в момента, когато Авраам завързвал своя син и го слагал на жертвеника, вдигнал очите си и видял Шехината (Божественото присъствие). Човек, който вече е бил толкова близо до Б-г, че бил готов да отдаде живота си, подчинявайки се на волята му, вече не е способен да разбере този свят, който в голямата си част е пълен с лъжа. От друга страна обаче, самата Тора, преди Ицхак да извика Есав да го благослови, говори за това, че ”хетейските дъщери”, за които се оженил Есав, станали “причина за постоянни огорчения за Ицхак и Ривка”, т.е. Ицхак не бил чак в такова неведение. Вървейки в хода на тези мисли, Рабак казва, че Ицхак искал да благослови Есав не защото не знаел кой е той, а именно защото знаел и така се надявал, че благословението му ще удържи Есав от окончателното му падение. В същия дух и Ор а-хаим обяснява: ”Причината, че Ицхак искал да благослови злодея Есав, се крие в това, че той се е надявал чрез това благословение да измени поведението на Есав към добрата страна.” Ако внимателно сравним благословението, което Яаков получава, преструвайки се на Есав, и това, което Ицхак му дава, преди Яаков да избяга от брат си в Падан Аран при вуйчо си Лаван, ще видим съществена разлика. При първото благословение (мислейки, че е Есав) Ицхак го благославя с небесна роса, плодородие на земята, власт и т.н., но нищо по- специално, докато Ицхак изпраща Яаков, той благославя сина си: “и Всесилния Б-г да те благослови... и да ти даде благословението на Авраам, на теб и на потомството ти заедно с теб...” Това е истинската благословия - продължаване мисията на Авраам. В заключение по въпроса: Ицхак иска да благослави сина си Есав, напълно съзнавайки какъв е той, с идеята да му помогне, защото той е негово дете и той го обича, но когато става въпрос за продължението мисията на Авраам, Ицхак определя еднозначно Яаков като достоен за това.

Друг интересен въпрос е как самата Тора оценява това, което прави Яаков - да вземе по такъв начин благословия от баща си, преструвайки се на Есав. Знаем, че това го накарала да направи майка му Ривка, на която самият Б-г чрез пророк казва: “два народа има в утробата ти... и по-старият ще служи на по-младия.” Ривка знаела, че пътищата на синовете й ще се разделят и продължител на рода ще бъде Яаков. Доколкото Всевишният скрил това от Ицхак, Ривка преценила, че не е нужно да го огорчава, и никога не му говорила за това, но сега, когато чула как праща Есав да му налови дивеч, за да го благослови, вече било късно за обяснения и тя решила да прибегне до хитрост. Когото чува идеята на майка си, Яаков като че иска да я разубеди: “Може би ще се докосне баща ми до мен...” Той не иска да върши нещо против волята на баща си. Тората описва как Яаков взема козле от стадото, за да нахрани с него Ицхак. ”И отиде, взе и донесе на майка си и направи тя ядене, както го обича баща му.” Обикновено на места, където някой върши нещо с желание, Тората старателно ни го подсказва с думи като “побързал”, ”побягнал” и т.н., а в случая “и отиде, взе и донесе”. Раши коментира: ”против волята си, принуден от майка си, целия в сълзи.” Сега обаче се връщаме на въпроса: Как Тората оценява постъпката на Яаков? Ще започнем с един общ принцип в Тората “мяра срещу мяра”, т.е. че Небесата винаги се отнасят към човека така, както той се отнася към света и хората. Както казва цар Давид: ”Към милостивия, Господи, милостив ще се явиш, към непорочния - непорочен, към чистия - чист, а към развратния - противен.” От всичко, което се разказва по-нататък в Тората, ясно се вижда, че целият живот на Яаков преминава в непрекъснати трудности и мъки. Първо бил принуден да бяга от дома на баща си, страхувайки се от отмъщение от страна на Есав, и цели 20 години прекарва в дома на вуйчо си Лаван, където също срещнал множество трудности. Сега ще посочим няколко примера от живота на Яаков, демонстрирайки действието на споменатия принцип. Първи пример. Есав бил космат и за да не го разпознае, Яаков сложил на ръцете си кози кожи. Вече стар и сляп, синовете му казват: “познай, това ли е дрехата на твоя син?”. Това е, когато братята на Йосеф го продават - те също като Яаков заколват козле, натопяват в кръвта му дрехата на Йосеф и така карат баща си да мисли, че Йосеф е разкъсан от звяр. Това е мяра за мяра. Така както той се преструвал пред баща си, така сега синовете му се преструват пред него. Друг пример. Старият мидраш раби Танхума, Вайеце 11: цялата нощ Лея се преструвала, все едно била Рахел, дошло утро и... ”и ето това е Лея”. Казал и той: “Дъщеря на лъжец, защо ме излъга?” А тя отговорила: “А ти защо излъга баща си? Когато той те попита ти ли си синът ми Есав, ти му каза “аз съм Есав, твоят първороден син”, а сега ме питаш защо съм те излъгала.” Та самият твой баща е казал за теб: “Дойде брат ти и с хитрост взе благословията.” Още един пример: Яаков, заставяйки Есав да изтръгне горестния вопъл: “взе ми първородството”, сам на свой ред чува от Лаван за случая с Лея (Яаков работил 7 години за Рахел, но Лаван му дал вместо Рахел - Лея), търсейки обяснения от Лаван, последният му отговаря: ”Така не се прави по нашите места - да се дава за женене по-младата, преди по-старата. В нашите места, не както вие правите във вашите, където младият брат взима първородството от по-стария.”

След 20 години, когато Яаков се връща обратно в своята страна, било необходимо да се сдобри с брат си. Преди това той удържа изпитание при борбата с ангел и резултатът бил, че същата благословия, която той получил чрез хитрост, сега получава по напълно почтен начин. И казал му (ангелът): “Пусни ме, защото дойде сутринта, но той (Яаков) казал, няма да те пусна, докато не ме благословиш. И казал му ангелът “как се казваш?”, “казвам се Яаков” и ангелът продължил, “не Яаков трябва да бъде името ти, а Исраел, защото ти се бори с ангел и хора и победи”. Защо ангелът пита Яаков за името му? Някои коментатори отговарят: за да може Яаков да признае, че е излъгал брат си и че не случайно името му е Яаков (което може да се преведе - да изхитриш). Само след това, когато той сам казва името си и по този начин признава, че преди се е държал точно според това негово значение, това име вече се заменя с друго почтено име - Исраел. Именно така тълкува Раши: “Повече няма да говорят, че благословиите са дошли при теб в резултат на хитрост и лъжа, но че ти си ги получил по почтен начин, както заслужена награда. Всевишният ще ти се открие в Бет Ел и Сам ще смени твоето име.” Не ангелът, посланикът на Всевишния, изменя името на Яаков, той само му съобщава това, което има намерение да направи Този, Който го е изпратил. Ако попитате защо не е изменил името му сега, то отговорът е закон от Тората - прегрешения, извършени от един човек срещу друг човек, не се опрощават от Б-г, преди засегнатият да не прости на този, който го е наранил. Чак след като той казва на брат си “вземи, моля те, моята благословия”, чак след като Есав действително приема тази благословия (подаръците на Яаков), само тогава Всевишният може да му се открие и да му каже: “И каза му Б-г няма да бъде името ти Яаков, а Исраел ще бъде твоето име.”

 

Параша Ваеце

 

Яаков, бягайки от своя брат Есав, оставяйки родината и бащиния си дом, странстващ в нощите по пътища, спящ на голата земя и на камъни вместо възглавница - за първи път се удостоява с откровение от Всевишния. Чрез всички тези трудности Б-г иска да покаже на Яаков, че ако иска да получи земята на Исраел, няма да му е лесно. Изобщо мъдреците учат, че 3 неща ще получим чрез изпитания - Исраел, знания в Тората и Аолам аба (бъдещия свят). Откровението на Яаков му се явява през нощта по време на сън. Бенно Яаков пише, че множеството сънища, които са описани в Тората, се разделят на 2 групи - в някои Б-г говори директно с хората, а в други той ни говори посредством сънища, нуждаещи се от разтълкуване. Сънят на Яаков включва както и непосредствено думи на Всевишния, така и образ, призван да изрази нещо по-различно от думите, и този образ се нуждае от разтълкуване. Тълкувания на този сън има много, но нека първо се запознаем със самия сън.

Ето каква картина видял Яаков: ”И ето стълба стои на земята, а краят й достига небесата, и ето ангели Г-сподни се качват и слизат по нея. И ето Б-г стои над тях.” Тази картина занимавала тълкувателите във всички поколения, тук ние ще разгледаме някои от тях. Започваме с Мидраш Танхума: ”Казал раби Шмуел от името на раби Нахман: ”И ето ангели на Всевишния се качват и слизат” - това са ангелите на езическите народи. (Мъдреците разказват, че според Тората има 70 народа в света и всеки един от тях си има ангел пазител. Гибелта на даден народ се предхожда от падането на неговия ангел пазител, който е духовният образ на дадения народ, изразяващ най-характерните му качества.) Светият, благословен да бъде Той, показал на праотеца ни Яаков как ангелът на Вавилон се качва на 70 стъпала и паднал, ангелът на Мидия на 50 и паднал, ангелът на Гърция на 100 и паднал, а ангелът на Едом (Рим) - се качвал все по-нагоре и по-нагоре и не падал. Тогава нашият праотец Яаков се уплашил и казал: “Нима този никога няма да падне?” Отговорил му Всевишният, благословен да е Той, с думите на пророк Ирмияу: ”А ти не се бой, слуга Мой Яаков, не се страхувай Исраел! Дори толкова да се качи, че все едно е стигнал до трона Ми, и оттук ще го изхвърля.” Сънят на Яаков тук е изтълкуван като алегория на световната история: изгрева и залеза на народи и цивилизации до края на поколенията. В този сън се говори не за Яаков човека, а за Яаков народа, излизащ от своята собствена страна, скитайки се в течение на много поколения сред народи и земи, наблюдавайки подема и падението на нации и култури. Стълбата, която вижда Яаков - това е времето, а на върха й стои Всевишният. Той е Хазяинът на историята и обещава, че всеки високомерен и превъзнасящ се ще бъде унижен.

Съ­вър­шен­о дру­го тъл­ку­ва­ние на съ­ня да­ва Ра­ши. В цен­тъ­ра на вни­ма­ни­е­то на Ра­ши е на­ши­ят пра­о­тец Яа­ков, кой­то из­ли­за от Ке­на­ан (Исраел) в Па­дам Аран, бя­гай­ки от своя брат.

Яа­ков съ­ну­ва, че ан­ге­ли “се ка­ч­ват и сли­зат” - по то­зи по­вод Ра­ши от­бе­ля­з­ва: “Пър­во се ка­ч­ват, а по­с­ле сли­зат?” - Как та­ка пър­во се ка­ч­ват, а по­с­ле сли­зат? На­ли ста­ва въ­п­рос за ан­ге­ли, ко­и­то са оби­та­те­ли на ви­си­ни­те, ре­дът би тря­б­ва­ло да бъ­де друг: сли­зат и се ка­ч­ват. На то­зи въ­п­рос Ра­ши от­го­ва­ря та­ка:

“Ан­ге­ли­те, съ­п­ро­во­ж­да­щи го в зе­мя­та Ис­ра­ел, не из­ли­зат из­вън не­й­ни­те гра­ни­ци и за­то­ва те се ка­чи­ли на не­бе­са­та, а се спу­с­на­ли ан­ге­ли, ко­и­то тря­б­ва­ло да го съ­п­ро­во­ж­дат след гра­ни­ци­те на зе­мя­та Ис­ра­ел.”

Дру­го тъл­ку­ва­ние да­ва Ра­ва. Стъл­ба­та с ка­ч­ва­щи­те се и сли­за­щи ан­ге­ли, ко­я­то Яа­ков съ­ну­ва, сим­во­ли­зи­рат връ­з­ка­та на ма­те­ри­ал­ния свят с ви­с­ши­те ду­хо­в­ни сфе­ри: вси­ч­ко, ко­е­то ста­ва на зе­мя­та, за­ви­си от то­ва, ко­е­то ста­ва на не­бе­са­та. Та­ка Яа­ков ви­дял, че ан­ге­ли­те, ка­ч­ва­щи се по стъл­ба­та, но­сят на не­бе­са­та вест за слу­ч­ва­що­то се на зе­мя­та, а дру­ги ан­ге­ли се спу­с­кат по нея - за да из­пъл­нят на зе­мя­та по­ръ­ча­но­то им от Все­ви­ш­ния.

 

Па­ра­ша Ваишлах

 

Връ­щай­ки се от Ха­ран от до­ма на Ла­ван, Яа­ков пра­ща пред се­бе си пра­те­ни­ци към своя брат Есав. По­с­ла­ни­ци­те се връ­щат към Яа­ков и му но­сят стра­ш­на вест: “Оти­до­х­ме до брат ти, до Есав, и той съ­що ид­ва да те по­с­ре­щ­не и 400 чо­ве­ка за­е­д­но с не­го.” Ка­к­во по­чу­в­с­т­вал в то­зи миг Яа­ков? От­го­ва­ря То­ра­та: “И стра­ш­но се уп­ла­ши Яа­ков и сър­це­то му се сте­с­ни.”

Бехилта, Бешалах: “Въз­мо­ж­но ли е чо­век, на кой­то Все­ви­ш­ни­ят е дал обе­ща­ние, да из­пи­т­ва страх и ужас .Б-г му ка­з­ва: “Аз съм с те­бе и ще те па­зя, къ­де­то и да оти­деш, и ще те вър­на в та­зи стра­на - за­що­то Аз ня­ма да те ос­та­вя, до­ка­то не на­п­ра­вя вси­ч­ко, ко­е­то съм ти обе­щал.”. Всъщност причината се крие в то­ва, че Яа­ков си ка­зал: “Гор­ки­ят аз! Да­ли из­вър­ше­ният от мен по-ра­но грях ще по­в­ли­яе на раз­ви­ти­е­то на съ­би­ти­я­та?”

Тан­ху­ма, Ху­кат 25: “То­ва е съ­що­то, за ко­е­то е на­пи­са­но в Ми­ш­лей (При­т­чи на Со­ло­мон): “Ща­с­т­лив е то­зи, кой­то се бои по­с­то­ян­но, а то­зи, кой­то за­ко­ра­вя­ва сър­це­то си, ще па­д­не в бе­да.” Та­ка се дър­жа­ли бла­го­че­с­ти­ви­те хо­ра: въ­п­ре­ки че по­лу­ча­ва­ли обе­ща­ния от Все­ви­ш­ния, не­ от­х­вър­ля­ли от се­бе си чу­в­с­т­во­то на страх пред Не­го. И та­ка е на­пи­са­но за Яа­ков: и стра­ш­но се уп­ла­ши Яа­ков - от ка­к­во се е уп­ла­шил? Той по­мис­лил: мо­же би съм из­вър­шил ня­ка­къв грях при Ла­ван и Все­ви­ш­ни­ят ме е изо­с­та­вил.

Дон Иц­хак Абар­ба­нел да­ва съ­в­сем дру­го обя­с­не­ние, че стра­хът на Яа­ков бил по­до­бен на страх, кой­то из­пи­т­ва на пра­к­ти­ка хра­б­ри­ят во­ин, из­ли­зай­ки на вой­на. То­ва не е страх от са­мия Есав, за­що­то той след то­ва про­дъл­жа­ва пъ­тя си и по то­зи на­чин на пра­к­ти­ка до­ка­зал, че дей­с­т­ви­тел­но вяр­ва в сво­е­то про­ро­че­с­т­во и твър­до вяр­ва в пре­д­на­з­на­че­ни­е­то, оп­ре­де­ле­но му от Б-г.

По­лу­ча­вай­ки из­ве­с­ти­е­то, че Есав ли­ч­но ид­ва с 400 чо­ве­ка сре­щу не­го, той от своя стра­на за­по­чва да се го­т­ви за сре­ща­та.

Ра­ши: “Той из­б­рал три фор­ми на по­ве­де­ние, защита: из­п­ра­тил на Есав по­да­ръ­ци, мо­лил се на Все­ви­ш­ния и (се го­т­вил) да во­ю­ва с Есав. От­къ­де се ви­ж­да то­ва? Ка­за­но е в То­ра­та: “И от­п­ра­ви той по­да­ръ­ци пред се­бе си” (32:22) - то­ва са по­да­ръ­ци­те, “Б-г на моя отец Ав­ра­ам...” (32:10) - то­ва е мо­ли­т­ва­та, “Дру­ги­ят ла­гер ще се спа­си” (32:9) - то­ва е по­д­го­то­в­ка­та за вой­на.

През по­ко­ле­ни­я­та ко­мен­та­то­ри­те са се уди­в­ля­ва­ли на то­ва съ­че­та­ние - от ед­на стра­на, чо­век да из­по­л­з­ва своя ра­зум и вси­ч­ки­те свои си­ли и въз­мо­ж­но­с­ти, а от дру­га - аб­со­лю­т­но да се упо­ва­ва на Все­ви­ш­ния. Мъ­д­ре­ци­те са из­ве­ли от те­к­с­то­ве­те на са­ма­та То­ра, че ис­тин­с­ки­ят на­чин на по­ве­де­ние на чо­век е твър­до да се при­дър­жа от ед­на стра­на, за усъ­вър­шен­с­т­ва­не на сво­и­те по­с­тъ­п­ки пред Все­ви­ш­ния, съзнавайки че единствено от Него зависи всичко, а от дру­га - ви­на­ги да пре­д­п­ри­е­ма вся­ка­к­ви уси­лия да се защити от опастност. И те­зи две не­ща се сли­ват в едно ця­ло, ка­к­то е ка­зал мъ­д­ри­ят цар Со­ло­мон: “Сър­це­то на мъ­д­ре­ца из­чи­с­ля­ва пъ­ти­ща­та си, а Г-спод на­п­ра­в­ля­ва стъ­п­ки­те му.” Съ­що е ка­за­но (Де­ва­рим 2:7): “За­що­то Г-спод, тво­ят Б-г, ще те бла­го­с­ло­ви във вси­ч­ки де­ла на тво­и­те ръ­це” - т.е. ако чо­век ра­бо­ти, ще по­лу­чи бла­го­с­ло­ве­ние, ако не ра­бо­ти - то ня­ма да го по­лу­чи.

Пре­ди сре­ща­та с Есав Яа­ков скри­ва сво­я­та дъ­ще­ря Ди­на, до­кол­ко­то се бо­ял,че тя ще се ха­ре­са на Есав и той ще я по­и­с­ка за же­на. Но Ашем (Б-г) ре­шил: “Ако ти не ис­каш да из­вър­шиш то­ва до­б­ро де­ло и да­деш Ди­на за же­на на своя об­ря­зан брат, къл­на ти се - тя ще бъ­де взе­та от не­об­ря­зан, до­ри и без бра­чен об­ред!” Ди­на при­те­жа­ва­ла та­ко­ва ве­ли­чие на ду­ха, че ако се бе ока­за­ла за­е­д­но с Есав, то той би мо­гъл да из­вър­ши раз­ка­я­ние и да про­дъл­жи пъ­тя на ба­ща си Ав­ра­ам. Яа­ков с ця­ло­то свое се­мей­с­т­во пре­ми­нал през ре­ка­та Ябок, а след то­ва се вър­нал, за да про­ве­ри не е ли за­б­ра­вил ня­ка­к­ва своя вещ (би­ли за­б­ра­ве­ни ня­кол­ко гли­не­ни дел­ви­ч­ки). От то­ва ние пра­вим сле­д­ва­щия из­вод, че пра­ве­д­ни­кът це­ни сво­е­то иму­ще­с­т­во, за­що­то знае, че вси­ч­ко, ко­е­то той има, го при­до­бил с честен труд и с по­мо­щ­та на Б-г. На про­ти­во­по­ло­ж­ния бряг на ре­ка­та Яа­ков сре­ща “чо­век”: “И бо­ри се с не­го ня­ка­къв мъж до су­т­рин­та, но ви­дя, че не мо­же да му на­д­вие, и се до­ко­с­на до ста­ва­та на бе­д­ро­то му и из­съ­х­на бе­д­ре­на­та ста­ва на Яа­ков, ко­га­то той се бо­ри с не­го”. Ще да­дем тъл­ку­ва­ние от ми­д­ра­ша Ле­ках тов: “И бо­ри се с не­го ня­ка­къв мъж до су­т­рин­та” - до­ка­то не из­г­рее зо­ра­та за Ис­ра­ел. Из­ба­в­ле­ни­е­то на Ис­ра­ел е ка­то из­г­ре­ва, а из­г­на­ни­е­то е по­до­б­но на но­щ­та. На­ро­ди­те на све­та и цар­с­т­во­то на Едом се бо­рят с Ис­ра­ел, за да го от­к­ло­нят от пъ­ти­ща­та на Все­ви­ш­ния. “Но ви­дя, че не мо­же да му на­д­вие” - т.е. не мо­же да от­с­т­ра­ни Ис­ра­ел от вя­ра­та в един­с­т­во­то на Все­ви­ш­ния: “И се до­ко­с­на до ста­ва­та на бе­д­ро­то му” - то­ва е брит ми­ла - та­ка мно­го цар­с­т­ва в ис­то­ри­я­та взе­ма­ли ре­ше­ния сре­щу Ис­ра­ел да спрат да об­ря­з­ват сво­и­те си­но­ве “И из­съ­х­на бе­д­ре­на­та ста­ва на Яа­ков, ко­га­то той се бо­ри се не­го” - то­ва са те­зи, опе­т­ни­ли се­бе си, из­ме­няй­ки на на­ша­та вя­ра в епо­ха­та на го­не­ни­я­та. Рам­бан ви­ж­да об­ра­т­но на то­ва - на­мек за све­ти­те пра­ве­д­ни­ци и ге­рои, от­да­ли жи­во­та си за ос­ве­ща­ва­не Име­то на Все­ви­ш­ния. На­ши­ят на­род за­гу­бил най-скъ­пи­те свои си­но­ве, но въ­п­ре­ки то­ва ние ще ус­то­им и То­ра­та сви­де­тел­с­т­ва за то­ва, за­що­то е ка­за­но: “И пре­ми­на Яа­ков бла­го­по­лу­ч­но”.

 

Параша Вайешев

 

Пра­о­те­цът ни Яа­ков с же­ни­те си и 12-те си си­на се ус­та­но­вил в ке­на­ан­с­ка­та зе­мя. 17-го­ди­ш­ни­ят Йо­сеф па­сял ста­да­та със сво­и­те бра­тя и ви­на­ги раз­ка­з­вал на ба­ща си за не­до­б­ри­те (спо­ред не­го) по­ня­ко­га де­ла на бра­тя­та си. Той ка­з­вал на Яа­ков: "Ви­дях ги как ядат ме­со от жи­во жи­во­т­но" - на пра­к­ти­ка оба­че не би­ло то­ч­но та­ка. Йо­сеф про­с­то ед­но­с­т­ран­но тъл­ку­вал ви­дя­но­то, за­що­то бра­тя­та му дей­с­т­ви­тел­но яли ме­со, ко­е­то про­с­то след за­кол­ва­не на жи­во­т­но­то (спо­ред за­ко­на) по­м­ръ­д­ва­ло чрез кон­вул­сии. Друг път ка­з­вал: "Чух как на­ри­чат си­но­ве­те на Би­ла и Зил­па си­но­ве на слу­ги­ни". Ко­га­то Яа­ков се же­нил за Лея и Ра­хел, Ла­ван дал на дъ­ще­ри­те си в ка­че­с­т­во­то на при­с­лу­га Би­ла и Зил­па. Вси­ч­ки­те че­ти­ри оба­че би­ли се­с­т­ри по ба­ща, но То­ра­та го­во­ри за Би­ла и Зил­па ка­то за слу­ги­ни, за­що­то би­ли ро­де­ни от на­ло­ж­ни­ци на Ла­ван. И Би­ла, и Зил­па се ожен­ват за Яа­ков и му ста­ват за­кон­ни съ­п­ру­ги:  Би­ла ра­ж­да на Яа­ков - Дан и На­ф­та­ли, а Зил­па - Гад и Ашер. Де­фа­к­то оба­че дру­ги­те бра­тя на­ри­ча­ли Дан, На­ф­та­ли, Гад и Ашер "си­но­ве на слу­ги­ни" са­мо за да по­д­чер­та­ят ка­къв бил ста­ту­сът на май­ки­те им, пре­ди да се оже­нят за Яа­ков, и как се­га то­ва е из­ме­не­но. На по­до­з­ре­ни­е­то, ко­е­то Йо­сеф хвър­лил вър­ху бра­тя­та си, Ашем (Б-г) ка­зал: "Твой­те по­до­з­ре­ния са по­г­ре­ш­ни и за­то­ва и ти са­ми­ят ще пре­ми­неш през ро­б­с­т­во". То­ва би­ло на­ка­за­ние за не­с­п­ра­ве­д­ли­во­то об­ви­не­ние към бра­тя­та в на­д­мен­ност към дру­ги­те. Йо­сеф по­д­на­сял та­зи ин­фор­ма­ция на ба­ща си с на­де­ж­да­та той да по­в­ли­яе на си­но­ве­те си към по-до­б­ро. Яа­ков на свой ред оби­чал Йо­сеф по­ве­че от дру­ги­те свои си­но­ве и му по­да­рил кра­си­ва цве­т­на дре­ха. Ва­ж­на по­у­ка е, че ро­ди­те­ли­те ни­ко­га не би­ва да по­ка­з­ват пре­д­по­чи­та­ние на един син или дъ­ще­ря пред друг/а. Виждайки ша­ре­на­та дре­ха на Йо­сеф, бра­тя­та се за­се­г­на­ли и се сти­г­на­ло до­там, че ре­ши­ли да го уби­ят. Щом ока­з­ва­не­то на та­къв вид пре­д­по­чи­та­ние по­в­ли­я­ва на Яа­ков и си­но­ве­те му, в пра­ве­д­но­ст­та на ко­и­то не би­ва ни­то за миг да се съм­ня­ва­ме, кол­ко по­ве­че ние тря­б­ва да вни­ма­ва­ме с по­до­б­ни не­ща. Съ­о­т­ве­т­но бра­тя­та "за­ви­ж­да­ли" на Йо­сеф и не мо­же­ли да го­во­рят с не­го спо­кой­но. И още по­ве­че се раз­па­ли­ло тя­х­но­то раз­д­ра­з­не­ние, ко­га­то той раз­ка­з­вал сво­и­те съ­ни­ща. В тях те­х­ни­те сно­по­ве пше­ни­ца се пре­к­ла­ня­ли пред не­го­вия сноп, а в друг сън слън­це­то, лу­на­та и еди­на­де­сет зве­з­ди съ­що му се по­к­ла­ня­ли. Спо­ред бра­тя­та то­ва бил явен на­мек на же­ла­ни­я­та на по-мал­кия им брат да вла­с­т­ва над тях, до­ри над ба­ща си и май­ка си (сим­вол на ко­и­то в съ­ня му би­ли слън­це­то и лу­на­та). За­то­ва и гне­вът към не­го ра­с­тял - те не раз­г­ле­ж­да­ли съ­ни­ща­та на Йо­сеф ка­то про­ро­че­с­ки (ка­к­ви­то всъ­щ­ност са те), а ка­то от­ра­же­ние на не­го­ви­те стрем­ле­ния. Ко­га­то Йо­сеф по за­ръ­ка на ба­ща си оти­шъл до бра­тя­та си в Ше­хем, те се на­го­во­ри­ли да го уби­ят.

Ре­у­вен ус­пя­ва да убе­ди бра­тя­та си са­мо да взе­мат от Йо­сеф дре­ха­та му и да го хвър­лят в бли­з­ка­та яма, без да про­ли­ват кръ­в­та му, с иде­я­та след то­ва да до­й­де и да го спа­си, ка­то го вър­не жив на ба­ща си. Ре­у­вен се вър­нал, на­ме­рил яма­та пра­з­на и сил­но се на­тъ­жил. Бра­тя­та на­по­и­ли дре­ха­та на Йо­сеф в кръв от ко­з­ле и я по­ка­за­ли на Яа­ков, кой­то на свой ред ре­шил,че Йо­сеф е раз­къ­сан от ди­ви зве­ро­ве. Мъ­ка­та на Яа­ков ня­ма­ла мя­ра и той от­ка­з­вал да при­е­ме уте­ше­ние. Ме­ж­ду­в­ре­мен­но тър­го­в­ци из­ва­ди­ли Йо­сеф от яма­та и го про­да­ли в Еги­пет на По­ти­фар, ца­ре­д­во­рец на фа­ра­о­на. И Г-д бил с Йо­сеф и във вси­ч­ки­те му де­ла го съ­пъ­т­с­т­вал ус­пех, ко­е­то не ос­та­на­ло не­за­бе­ля­за­но от го­с­по­да­ря му. "И ви­дял го­с­по­да­рят на Йо­сеф, че Г-д е по­с­то­ян­но с не­го" - че име­то на Все­ви­ш­ния е ви­на­ги в ус­та­та му (Ра­ши). На­и­с­ти­на Йо­сеф през вси­ч­ки­те те­зи го­ди­ни не го­во­ри мно­го. Мал­ко­то му ду­ми са свър­за­ни един­с­т­ве­но с пре­дано­ст­та му към Б-г. Еги­п­тя­ни­нът По­ти­фар въз­ди­г­нал Йо­сеф до там, че го по­с­та­вил уп­ра­ви­тел на це­лия му имот. Мал­ко по-на­до­лу в То­ра­та е сле­д­но­то из­ре­че­ние: "И ста­на Йо­сеф кра­сив и стро­ен". В То­ра­та, ка­к­то зна­ем, ня­ма слу­чай­ни ду­ми и из­ли­ш­ни опи­са­ния. За­то­ва тук се крие от­го­во­рът на въ­п­ро­са ка­к­ва би­ла ре­а­к­ци­я­та на са­мия Йо­сеф след стре­ми­тел­но­то му из­ди­га­не. Ето тъл­ку­ва­ни­е­то на Ра­ши: До­кол­ко­то Йо­сеф ви­дял ка­к­ва власт при­до­би­ва, за­по­ч­нал да яде, да пие и да си за­г­ла­ж­да ко­си­те. То­га­ва му ка­зал Все­ви­ш­ни­ят: "Тво­ят ба­ща е в тра­ур, а ти си гла­диш ко­си­те?! Се­га ще ти пра­тя ме­ч­ка!" То­ра­та про­дъл­жа­ва: "И вди­г­на по­г­лед же­на­та на го­с­по­да­ря към Йо­сеф". Ка­к­то зна­ем, же­на­та на По­ти­фар пре­с­ле­д­ва­ла Йо­сеф, но той ви­на­ги от­ка­з­вал ин­тим­на бли­зост с нея. Ве­д­нъж те ос­та­на­ли са­ми и Йо­сеф бил на пра­га да сгре­ши с нея. Мъ­д­ре­ци­те раз­ка­з­ват, че спо­ред пре­да­ни­е­то то­ч­но то­га­ва, в ре­ши­тел­ния мо­мент на Йо­сеф му се яви­ло ли­це­то на Яа­ков, по­д­се­щай­ки го за вси­ч­ко, ко­е­то ня­ко­га го е учил. Се­га Йо­сеф, ок­ри­лен с но­ви си­ли, с ле­ко­та от­х­вър­лил из­ку­ше­ни­е­то. То­зи, кой­то про­из­ли­за от до­ма на Яа­ков, да­же ко­га­то се на­ми­ра в из­г­на­ние, ви­ж­да пред се­бе си ли­ка на Яа­ков и на­ми­ра спа­се­ние. Же­на­та на По­ти­фар в яро­ст­та си го на­к­ле­ве­ти­ла, че се е опи­тал да я из­на­си­ли, от страх Йо­сеф да не ка­же на съ­п­ру­га й. В край­на сме­т­ка Йо­сеф се ока­зал в за­т­во­ра. Там той из­тъл­ку­вал съ­ни­ща­та на за­т­во­ре­ни­те с не­го ви­нар и хле­бар на фа­ра­о­на. На ви­на­ря пре­д­с­ка­зал, че фа­ра­о­нът ще го въз­с­та­но­ви на длъ­ж­но­ст­та му, а на хле­ба­ря - че ще бъ­де обе­сен. Ко­га­то съ­ни­ща­та се сбъ­д­на­ли, ви­на­рят въ­п­ре­ки обе­ща­ни­е­то, ко­е­то дал на Йо­сеф да си спом­ни за не­го пред фа­ра­о­на, за­б­ра­вил и Йо­сеф си ос­та­нал в за­т­во­ра. За две­те ду­ми на Йо­сеф към ви­на­ря: "Спом­ни си за мен и ми на­п­ра­ви до­б­ро" - той пре­кар­ва още две го­ди­ни в за­т­во­ра. Ашем (Б-г) счел за ну­ж­но да по­ка­же на Йо­сеф, че е за­б­лу­да чо­век да се на­дя­ва на хо­ра, за­що­то те са ра­в­но­ду­ш­ни и ле­с­но за­б­ра­вят, силите им са ограничени. Въ­п­ре­ки че тря­б­ва да на­п­ра­вим вси­ч­ко зависещо от нас, за да се спа­сим от не­при­я­т­но­с­ти, ни­ко­га не би­ва да за­б­ра­вя­ме, че ня­ма на све­та чо­век, спо­со­бен да спа­си ня­кой или да сто­ри на ня­кой зло, ако то­ва не го ис­ка Б-г. Вси­ч­ки, ко­и­то ни ока­з­ват ми­лост или ни пра­вят зло - из­пъл­ня­ват во­ля­та на Ашем. Ис­тин­с­ка­та вя­ра е в то­ва: над вси­ч­ки съ­би­тия в то­зи свят стои  са­мо Един и той е Един­с­т­ве­ни­ят, кой­то мо­же да из­ме­ня на­ши­те съ­д­би. И за­то­ва и ние ви­на­ги се мо­лим са­мо на Не­го. Ще за­вър­шим с кра­тък Ми­д­раш. Гре­хът за про­да­ж­ба­та на Йо­сеф бил тол­ко­ва го­лям, че бра­тя­та не мо­г­ли да го из­ку­пят в те­че­ние на це­лия си жи­вот. В бъ­де­ще окон­ча­тел­но­то му оп­ро­ща­ва­не се по­с­ти­г­на­ло чрез мъ­че­ни­че­с­ка­та смърт на де­сет ве­ли­ки ра­ви­ни, за­ги­на­ли от ръ­це­те на рим­ля­ни­те. Всъ­щ­ност бра­тя­та, ко­га­то про­да­ват Йо­сеф, са де­вет (без са­мия Йо­сеф, Би­ня­мин и Ре­у­вен), но те вза­им­но си обе­ща­ли ни­кой да не ка­же за та­зи про­да­ж­ба на Яа­ков, стра­ху­вай­ки се да не си на­в­ле­кат про­к­ля­ти­е­то му. Вклю­чи­ли и Ашем (Б-г) в та­зи кле­т­ва в ка­че­с­т­во­то на де­се­ти. "Ви­на­та" на де­се­тия (Ашем) из­ку­пил чрез ге­ро­и­ч­на­та си смърт ра­би Аки­ва.

 

Параша Микец

 

Ми­на­ли две го­ди­ни. Фа­ра­о­нът на Еги­пет съ­ну­вал два зло­ве­щи и за­га­дъ­ч­ни съ­ня. Еги­пе­т­с­ки­те мъ­д­ре­ци, ко­и­то по­ви­кал, не мо­г­ли да ги из­тъл­ку­ват. То­га­ва ви­на­рят на фа­ра­о­на си спом­нил за Йо­сеф, кой­то на­в­ре­ме­то раз­га­дал не­го­вия сън. В То­ра­та пи­ше, че фа­ра­о­нът на су­т­рин­та из­ви­кал вси­ч­ки зна­ха­ри и мъ­д­ре­ци на Еги­пет. Мъ­д­ро­ст­та в дре­в­но­ст­та се по­л­з­ва­ла с го­ля­мо ува­же­ние. С та­зи ду­ма ед­но­в­ре­мен­но на­ри­ча­ли си­ла­та на ду­ха на чо­век да по­с­ти­га ис­ти­на­та, друг път пък на­у­ка или фи­ло­со­фия, или пък жи­з­не­ни­я опит, зна­ни­я­та и уме­ни­я­та и т.н. За пър­ви път тук в То­ра­та се спо­ме­на­ва ду­ма­та мъ­д­рец  и мно­го яс­но се ви­ж­да раз­ли­ка­та ме­ж­ду Ис­ра­ел и дру­ги­те на­ро­ди в раз­би­ра­не­то им ка­к­во е мъ­д­рост. Тук са про­ти­во­по­с­та­ве­ни един на друг мъ­д­ре­ци­те на на­ро­ди­те - еги­пе­т­с­ки­те зна­ха­ри и ма­гьо­с­ни­ци и мъ­д­ре­ца на Ис­ра­ел - "мъж, в кой­то е ду­хът на Б-г", ка­к­то сам фа­ра­о­нът опи­с­ва Йо­сеф.

И та­ка Йо­сеф не­за­ба­в­но бил ос­во­бо­ден и за­ве­ден пред фа­ра­о­на. По тъл­ку­ва­ни­е­то на Йо­сеф съ­ни­ща­та на фа­ра­о­на пре­д­с­ка­з­ва­ли на­с­тъ­п­ва­не­то на се­дем го­ди­ни на не­о­би­чай­но изо­би­лие и се­дем го­ди­ни на су­ров глад. Йо­сеф по­съ­ве­т­вал фа­ра­о­на да на­з­на­чи мъ­дър и про­ни­ца­те­лен чо­век, кой­то да из­по­л­з­ва го­ди­ни­те на изо­би­лие ка­то по­д­го­то­в­ка за тeзи на глад. Уп­ра­ви­те­лят на Еги­рет раз­б­рал, че Б-г е на­да­рил Йо­сеф с не­о­би­к­но­ве­ни спо­со­б­но­с­ти и го на­з­на­чил за вто­ри след не­го чо­век, до­ве­ря­вай­ки му ръ­ко­во­д­с­т­во­то за съ­би­ра­не и съ­х­ра­ня­ва­не на ре­кол­та­та. Фа­ра­о­нът дал на Йо­сеф еги­пе­т­с­ко­то име Ца­ф­нат-Па­не­ах и му дал за же­на дъ­ще­ря­та на По­ти­фар - Ас­нат. Всъ­щ­ност Ас­нат не би­ла ис­тин­с­ка дъ­ще­ря на По­ти­фар, а при­ем­на. Не­й­на­та май­ка би­ла Ди­на, дъ­ще­ря­та на Яа­ков. Ка­къв урок мо­жем да си взе­мем от то­зи фра­г­мент на Па­ра­ша­та, ко­я­то опи­с­ва как Йо­сеф се из­ди­г­нал бла­го­да­ре­ние на уда­ч­но­то из­тъл­ку­ва­не на съ­ни­ща­та на фа­ра­о­на? До­с­ти­га­не­то на ма­те­ри­ал­но­то бла­го­по­лу­чие и вся­ка­къв друг ус­пех във все­ки слу­чай е във вла­ст­та на Ашем (Б-г). Ако той по­же­лае, то за­к­лю­че­ни­ят в тъм­ни­ца роб се пре­в­ръ­ща за бро­е­ни ми­ну­ти в цар. Сам Ашем оп­ре­де­ля да бъ­де ли чо­век бо­гат или бе­ден, си­лен или слаб, да бъ­де съ­п­ро­во­ж­дан от ус­пе­хи или не -  в за­ви­си­мост от на­ши­те де­ла в жи­во­та ни сле­д­ват ед­ни или дру­ги съ­би­тия. Бла­го­да­ре­ние пла­на на Йо­сеф в Еги­пет през пър­ви­те се­дем го­ди­ни на бо­гат уро­жай се на­т­ру­па­ло мно­го жи­то. След на­с­тъ­п­ва­не­то на се­демте без­п­ло­д­ни го­ди­ни има­ло до­с­та­тъ­ч­но хра­на ка­к­то за еги­п­тя­ни­те, та­ка и за окол­ни­те на­ро­ди. Ко­га­то до­ш­ли го­ди­ни­те на глад в ке­на­ан­с­ка­та зе­мя, Яа­ков чул, че в Еги­пет има жи­то, и пра­тил си­но­ве­те си. Там бра­тя­та за­с­та­на­ли пред Йо­сеф и му се по­к­ло­ни­ли. Йо­сеф ве­д­на­га ги по­з­нал, но те не мо­г­ли да раз­по­з­на­ят брат си в об­ли­ка на уп­ра­ви­те­ля на Еги­пет. Той ре­шил чрез из­пи­та­ние да до­ве­де бра­тя­та си към раз­ка­я­ние и за­то­ва не им се от­к­рил и про­дъл­жил да иг­рае ро­ля­та на еги­пе­т­с­ки вел­мо­жа, дър­жей­ки се с тях же­с­то­ко, об­ви­ня­вай­ки ги в шпи­о­наж. Йо­сеф ги раз­пи­тал за ба­ща си, за се­мей­с­т­во­то им, ка­то в ка­че­с­т­во­то си на за­ло­ж­ник ос­та­вил при се­бе си Ши­мон. Ка­то до­ка­за­тел­с­т­во за че­с­т­но­ст­та им по­и­с­кал да до­ве­дат най-мла­дия им брат Би­ня­мин, кой­то бил при ба­ща си в Ке­на­ан. Та­ка Йо­сеф ги от­п­ра­тил с жи­то при ба­ща си. От­на­ча­ло Яа­ков не се съ­г­ла­ся­вал да пу­с­не Би­ня­мин да за­ми­не за Еги­пет. Но след вре­ме жи­то­то свър­ши­ло и в край­на сме­т­ка бра­тя­та се вър­на­ли в Еги­пет с Би­ня­мин. Йо­сеф при­ел бра­тя­та си се­га ка­то по­че­т­ни го­с­ти. Дал им да­ро­ве и от­но­во по­пи­тал за здра­ве­то на ба­ща си. Ви­ж­дай­ки по-мал­кия си брат Би­ня­мин (брат по май­ка и по ба­ща), Йо­сеф не удър­жал чу­в­с­т­ва­та си, из­бя­гал от ста­я­та и за­п­ла­кал. Но въ­п­ре­ки вси­ч­ко ре­шил още да не се от­к­ри­ва пред бра­тя­та си и про­дъл­жил из­пи­та­ни­е­то. Йо­сеф за­по­вя­д­ва да сло­жот бо­ка­ла му в ди­са­ги­те на Би­ня­мин, ко­е­то ста­на­ло по­вод за аре­с­ту­ва­не­то му.

Рав Абар­ба­нел най-яс­но фор­му­ли­ра въ­п­ро­са, кой­то си за­да­ва­ли по­ч­ти вси­ч­ки ко­мен­та­то­ри: За­що Йо­сеф се пре­с­то­рил на чужд пред бра­тя­та си и се дър­жал су­ро­во? Ни­ма то­ва от не­го­ва стра­на не е пре­с­тъ­п­ле­ние - да по­м­ни тол­ко­ва дъл­го сто­ре­но­то от бра­тя­та и се­га ка­то че ли с  вси­ч­ко то­ва си от­мъ­ща­ва! Ако бра­тя­та за­ми­с­ля­ли зло про­тив не­го, Б-г в край­на сме­т­ка го пре­вър­нал в до­б­ро, то­га­ва за­що да им от­мъ­ща­ва... след це­ли 20 го­ди­ни? Ако вни­ма­тел­но про­че­тем са­ма­та ис­то­рия в То­ра­та, там на ня­кол­ко ме­с­та Йо­сеф не из­дър­жа от въл­не­ние и се от­де­ля пла­чей­ки в ста­я­та си. Та­ко­ва по­ве­де­ние не при­ли­ча на чо­век, кой­то тър­си раз­п­ла­та и от­мъ­ще­ние. Не то­ва е би­ла иде­я­та на Йо­сеф. Ран­бан из­ка­з­ва мне­ние, до­раз­ви­то от сле­д­ва­щи­те мъ­д­ре­ци - въ­п­ро­сът бил в то­ва, че на де­сет­те си­на на Яа­ков ле­жа­ла го­ля­ма ви­на. Би­ло не­въз­мо­ж­но обе­ди­ня­ва­не по­том­с­т­во­то на Яа­ков в еди­нен на­род на Ис­ра­ел, без пре­ди то­ва да се из­ку­пи зло­то, ко­е­то те при­чи­ни­ли на своя со­б­с­т­вен брат. Йо­сеф ис­кал да да­де на бра­тя­та си въз­мо­ж­ност да про­я­вят ис­тин­с­ко раз­ка­я­ние за сто­ре­не­то ня­ко­га. Ле­ко ще се от­к­ло­ним, ка­то изя­с­ним ка­к­во е то­ва раз­ка­я­ние, ка­к­во е чо­век да се раз­кае? Най-ав­то­ри­те­тен е от­го­во­рът на Рам­бам (Ми­ш­не То­ра): "По ка­къв кри­те­рий да раз­по­з­на­ем ис­тин­с­ко­то раз­ка­я­ние? Ако чо­век от­но­во по­па­д­не в та­ка­ва си­ту­а­ция, в ко­я­то пре­ди то­ва е съ­г­ре­шил, и пред не­го от­но­во се от­во­ри въз­мо­ж­но­ст­та да из­вър­ши съ­щия грях, но той се ов­ла­дее и въз­дър­жи да го из­вър­ши, не за­що­то се бои от ня­кой или за­що­то ня­ма си­ли да го сто­ри (гре­ха), а за­що­то ве­че се е раз­ка­ял..." В слу­чая Йо­сеф та­ка на­п­ра­в­ля­вал съ­би­ти­я­та, че бра­тя­та от­но­во да се из­п­ра­вят пред съ­ща­та си­ту­а­ция ка­к­то ня­ко­га - да изо­с­та­вят ли мал­кия си брат Би­ня­мин, ка­к­то ня­ко­га Йо­сеф, или да се бо­рят за не­го? Ще си ка­жат ли про­с­то –“ Ние опи­та­х­ме и ни­що не мо­жем да сто­рим по­ве­че, ни­ма мо­жем да се из­п­ра­вим сре­щу ця­ла им­пе­рия, ние сме са­мо де­се­ти­на?” Или ка­к­то в дей­с­т­ви­тел­ност ста­ва, на­че­ло с Йе­у­да са го­то­ви на са­мо­жер­т­ва за брат си, да оти­дат в ро­б­с­т­во са­мо и са­мо мал­ки­ят им брат да се спа­си и се вър­не при ба­ща им. Един ми­д­раш раз­ка­з­ва, че бра­тя­та би­ли го­тови  да во­ю­ват с це­лия Еги­пет. Ви­ж­дай­ки вси­ч­ко то­ва - го­то­в­но­ст­та и са­мо­жер­т­ва­та на бра­тя­та за Би­ня­мин, Йо­сеф раз­б­рал, че те на­и­с­ти­на се раз­кай­ва­ли за ми­на­ло­то. Се­га ве­че ня­ма­ло ну­ж­да от це­лия то­зи "спе­к­та­къл" и Йо­сеф им се от­к­рил, ус­по­ко­я­вай­ки ги, че ня­ма да тър­си от­мъ­ще­ние за ми­на­ло­то.

Може би затова мъдреците, когато говорят за Йосеф не казват просто Йосеф, а Йосеф праведния (на иврит Йосеф а-цадик). В дома на светия Яаков, бидейки роб, затворник или господар Йосеф си остава Йосеф и с право носи името си Йосеф а-цадик.

 

Параша Вайгаш

 

Бра­тя­та би­ли сил­но сму­те­ни, раз­би­рай­ки, че слу­чи­ло­то се се­га е урок за из­вър­ше­но­то пре­ди и въз­ме­з­дие за не­го. Но Йо­сеф ги уте­шил, че ста­на­ло­то в ми­на­ло­то е по Бо­жи­я­та во­ля.

Ка­зал ра­би Йо­ха­нан: "Гор­ко ни в де­ня на съ­да, гор­ко ни в де­ня на на­ка­за­ни­е­то! Щом ко­га­то Йо­сеф ка­зал на бра­тя­та си: "Аз съм Йо­сеф, брат ви", по­ч­ти не из­ле­те­ли ду­ши­те им, ка­к­во ли ще бъ­де, ко­га­то са­ми­ят Все­ви­шен за­по­ч­не да ни съ­ди? Щом та­ка се уп­ла­ши­ли бра­тя­та от Йо­сеф, ка­к­во мо­жем да ка­жем за мо­мен­та, ко­га­то Все­ви­ш­ни­ят сам ще по­и­с­ка въз­ме­з­дие за ос­кър­б­ле­ни­я­та, на­на­ся­ни към Не­го­ви­те за­по­ве­ди и за на­ру­ше­ни­я­та към Не­го­ва­та То­ра."

Йо­сеф из­п­ра­ща бра­тя­та си към ба­ща си Яа­ков в Ке­на­ан с по­ка­на да до­й­де в Еги­пет, къ­д­ето той (Йо­сеф) ще се гри­жи за тях. От­на­ча­ло Яа­ков не мо­жел да по­вяр­ва в то­ва, ко­е­то раз­ка­з­ва­ли си­но­ве­те му. Та­ко­ва е на­ка­за­ни­е­то на все­ки един лъ­жец - ве­д­нъж из­лъ­гал, ни­кой не вяр­ва на ду­ми­те му. На­к­рая Яа­ков, ви­ж­дай­ки ко­ле­с­ни­ци­те с да­ро­ве, пра­те­ни от Йо­сеф, по­вяр­вал на раз­ка­за на си­но­ве­те си, ук­ре­пил се ду­хом и за­е­д­но с ця­ло­то си се­мей­с­т­во и иму­ще­с­т­во се от­п­ра­вил към Еги­пет. В Бер-Ше­ва Б-г се явил на Яа­ков в но­щ­но ви­де­ние и му ка­зал да не се бои от пре­сел­ва­не в Еги­пет, за­що­то то­ва е част от Бо­же­с­т­ве­ния план и там Б-г ще на­п­ра­ви по­том­с­т­во­то му мно­го­чи­с­лен на­род. Тук Хи­з­ку­ни тъл­ку­ва: "Не бой се да сле­зеш в Еги­пет", "Не бой се" се ка­з­ва на то­зи, кой­то се бои - Яа­ков се бо­ял, че сли­зай­ки в Еги­пет, при­б­ли­жа­ват дни­те на уг­не­те­ни­е­то, ка­к­то би­ло пре­д­с­ка­за­но на Ав­ра­ам. Б-г на­в­ре­ме­то ка­зал на Ав­ра­ам: "Знай, че по­том­с­т­во­то ти ще бъ­де 400 го­ди­ни в чу­ж­да зе­мя и там ще ги уг­не­тя­ват". На стра­хо­ве­те на Яа­ков Б-г му от­го­во­рил: "Не бой се да сле­зеш в Еги­пет" - ако тво­я пра­о­тец аз го пре­д­па­з­вах (Иц­хак не из­ли­зал от гра­ни­ци­те на Ис­ра­ел), то на теб обе­ща­вам: ако на­б­ли­жа­ват дни­те на по­ро­б­ва­не­то и уг­не­тя­ва­не­то, то при­б­ли­жа­ва и бла­го­с­ло­ве­ни­е­то, с ко­е­то бла­го­с­ло­вих твоя дя­до Ав­ра­ам - "за­що­то го­лям на­род ще те на­п­ра­вя там" (в Еги­пет).

Ра­ши раз­би­ра по сле­д­ния на­чин стра­ха на Яа­ков (от сли­за­не в Еги­пет) "Не бой се да сле­зеш в Еги­пет". Б-г му го ка­зал, за­що­то той бил огор­чен от не­об­хо­ди­мо­ст­та да из­ле­зе из­вън пре­де­ли­те на Ис­ра­ел.

Ав­то­рът на кни­га­та "Аа­мек да­вар" ви­ж­да не­що дру­го: Яа­ков се бо­ял да не би по­том­с­т­во­то му да из­че­з­не, да се аси­ми­ли­ра в еги­пе­т­с­ка­та сре­да. Та­ка Б-г му обе­щал: "Аз ще сляза с теб в Еги­пет и ще те из­ве­да от­там - Аз ще те из­ве­да". Ме­хил­та Бе­ша­лах: то­ва мо­же да се сра­в­ни с ис­то­ри­я­та за ца­ря, си­нът на когото оти­шъл в да­ле­ч­на стра­на. Сам ца­рят съ­що по­те­г­лил след не­го, на­с­ти­г­нал го и бил за­е­д­но с не­го, а ко­га­то той се пре­ме­с­тил дру­га­де, пак по­ел за­е­д­но с не­го. Та­ка и Ис­ра­ел: оти­шъл в Еги­пет - Шхи­на­та (Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие) за­е­д­но с не­го, ка­к­то е ка­за­но: "И ще те из­ве­да оттам -  Аз ще те из­ве­да", т.е. Б-г ще бъ­де там с нас.

То­ра­та пре­б­ро­я­ва по­том­ци­те на Яа­ков об­що се­дем­де­сет чо­ве­ка, ко­га­то вли­зат в Еги­пет. След 22 го­ди­ни раз­дя­ла Йо­сеф ви­ж­да ба­ща си, пре­гър­нал го и за­п­ла­кал. Йо­сеф се по­г­ри­жил за за­сел­ва­не­то на се­мей­с­т­во­то му в зе­мя­та Го­шен. След то­ва до­вел ба­ща си и пе­ти­ма от бра­тя­та си на сре­ща с фа­ра­о­на, кой­то по­лу­чил от Яа­ков бла­го­с­ло­ве­ние. Ре­фор­ми­те, ко­и­то Йо­сеф про­вел в Еги­пет, до­ве­ли до фа­к­та, че ця­ла­та зе­мя на Еги­пет при­на­д­ле­жа­ла на фа­ра­о­на с из­к­лю­че­ние зе­ми­те на жре­ци­те. Вси­ч­ки зе­ме­дел­ци тря­б­ва­ло да му да­ват ед­на пе­та част от ре­кол­та­та. Ме­ж­ду­в­ре­мен­но си­но­ве­те на Яа­ков за­жи­ве­ли в зе­мя­та Го­шен и чи­с­ле­но­ст­та им по­с­то­ян­но ра­с­тя­ла. Це­ли­ят мрак на из­г­на­ни­е­то, це­ли­ят ужас пред пре­д­с­то­я­що­то ро­б­с­т­во, пред опа­с­но­ст­та от ду­хо­в­на аси­ми­ла­ция в чу­ж­дия свят - ето в ка­к­во се крие съ­щ­но­ст­та на от­к­ро­ве­ни­е­то на Все­ви­ш­ния, из­лъ­ч­ва­що лъ­ча на бъ­де­що­то спа­се­ние. "И ще те въз­ди­г­на оттам - Аз ще те въз­ди­г­на."

 

 

 

Параша Вайехи

 

След 17 го­ди­ни, пре­ка­ра­ни в Еги­пет, Яа­ков по­чу­в­с­т­вал, че кра­ят на дни­те му на­б­ли­жа­ва и из­ви­кал Йо­сеф, кой­то му обе­щал под кле­т­ва да го по­г­ре­бе в гро­б­ни­ца­та на пра­о­т­ци­те - пе­ще­ра­та Ма­х­пе­ла. Йо­сеф до­вел до бол­ния и ве­че мно­го стар Яа­ков два­ма­та си си­но­ве - Еф­ра­им и Ме­на­ше. Яа­ков при­ра­в­нил де­ла на Еф­ра­им и Ме­на­ше с то­зи на со­б­с­т­ве­ни­те си си­но­ве, по то­зи на­чин дал дво­ен дял на Йо­сеф. Пра­во­то на пър­во­ро­д­с­т­во би­ло от­не­то от Ре­у­вен, а сле­д­ва­щи­ят пър­во­ро­ден за Яа­ков бил Йо­сеф. Яа­ков сло­жил дя­с­на­та си ръ­ка (ко­я­то по­на­ча­ло се въз­ла­га на пър­ве­не­ца) на гла­ва­та на по-мла­дия Еф­ра­им. Йо­сеф опи­тал да по­п­ра­ви ба­ща си, ми­с­лей­ки, че по­ра­ди ста­ро­ст­та си и сле­по­та­та си Яа­ков гре­ши. Но по­с­ле­д­ни­ят съ­з­на­тел­но от­де­лил Еф­ра­им, за­що­то пре­д­ви­дил бъ­де­що­то му ве­ли­чие. След то­ва Яа­ков ви­к­нал ос­та­на­ли­те си си­но­ве съ­що да ги бла­го­с­ло­ви. В те­зи бла­го­с­ло­вии Яа­ков от­ра­зя­ва ин­ди­ви­ду­ал­ния ха­ра­к­тер на все­ки, не­го­ви­те склон­но­с­ти и уме­ния, а съ­що бъ­де­ща­та ро­ля, ко­я­то не­го­ви­те по­том­ци ще изи­г­ра­ят в ис­то­ри­я­та на на­ро­да. Ин­те­ре­с­но е за­що Яа­ков бла­го­с­ло­вил Йе­у­да с пър­вен­с­т­во­то над дру­ги­те бра­тя и дал не­му цар­с­т­во­то. Яа­ков не дал пра­во­то на власт на Ре­у­вен, тъй ка­то ко­га­то по­чи­на­ла Ра­хел и Яа­ков пре­ме­с­тил ло­же­то си при Би­ла, Ре­у­вен, за да по­ка­же въз­му­ще­ни­е­то си (че ба­ща му не пре­д­по­чел не­го­ва­та май­ка Леа) и ед­но­в­ре­мен­но с то­ва да за­щи­ти че­ст­та й - де­мон­с­т­ра­ти­в­но вле­з­нал в ша­тъ­ра на Би­ла и ле­г­нал на по­с­те­ля­та на ба­ща си. Те­к­с­тът на То­ра­та: "И оти­шъл Ре­у­вен и ле­г­нал с Би­ла" не би­ва да се раз­би­ра бу­к­вал­но - Ре­у­вен са­мо ле­г­нал на ле­г­ло­то й в знак на про­тест сре­щу ре­ше­ни­е­то на ба­ща си. Яа­ков пре­це­нил, че един ли­дер не би­ва да си по­з­во­ля­ва да дей­с­т­ва при­бър­за­но. Тал­му­да ка­з­ва по слу­чая: "Все­ки, кой­то ут­вър­ж­да­ва, че Ре­у­вен е сгре­шил, се за­б­лу­ж­да­ва! "Ка­к­то ка­за­х­ме, же­ла­ни­е­то му би­ло бла­го­ро­д­но, но ду­ми­те на То­ра­та и про­ро­ци­те ви­на­ги са про­ди­к­ту­ва­ни от най-ви­со­ки­те кри­те­рии на Ашем (Б-г), по­ня­ко­га не­по­с­ти­жи­ми за нас хо­ра­та, по­ри­ца­ва­щи до­ри и най-мал­ки­те гре­ш­ки на чо­ве­ка. Ре­у­вен съ­жа­ля­вал за по­с­тъ­п­ка­та си през це­лия си жи­вот. Той бил пър­во­ро­д­ният, след не­го Ши­мон и  Ле­ви. За­що цар­с­т­во­то не би­ло да­де­но на ня­кой от тях? Спом­ня­ме си, че Ши­мон и Ле­ви, от­мъ­ща­вай­ки за из­на­сил­ва­не­то на Ди­на, из­би­ли цял град. Те на­ка­за­ли вси­ч­ки, за­що­то жи­те­ли­те на гра­да ос­та­на­ли бе­зу­ча­с­т­ни към зло­то, сто­ре­но от Ше­хем. Без­дей­с­т­ви­е­то им го­во­ре­ло за без­раз­ли­чие към не­п­ра­в­да­та, не­же­ла­ние да се осъ­ди не­с­п­ра­ве­д­ли­во­ст­та, ко­е­то спо­ред бра­тя­та за­с­лу­жа­ва­ло съ­що­то на­ка­за­ние. Яа­ков ми­с­лил да на­ка­же са­мо пряко ви­но­в­ни­те и за­то­ва в край­на сме­т­ка счел гне­ва им за не­ну­жен. До­й­де ред на че­т­вър­тия поред от си­но­ве­те на Яа­ков - Йе­у­да. Йе­у­да имал трима си­на. Пър­ви­ят се оже­нил за Та­мар, но ско­ро по­чи­нал и по за­ко­на на То­ра­та (на по­чи­нал без­де­тен брат же­на­та се да­ва­ла на друг бли­зък член от се­мей­с­т­во­то) Йе­у­да дал Та­мар на втория си син. Ско­ро оба­че и той по­чи­нал и се­га Йе­у­да се бо­ял то­ва да не ста­не и с третия му син, ми­с­лей­ки, че при­чи­на­та се крие в са­ма­та Та­мар, за­то­ва и не бър­зал да му я да­де за же­на. След смърт­та на съ­п­ру­га­та на Йе­у­да Ми­д­ра­шът раз­ка­з­ва, че Йе­у­да и Та­мар се оже­ни­ли, ка­то той не раз­б­рал, че то­ва всъ­щ­ност е Та­мар, за­що­то тя скри­ла ли­це­то си. Ка­то дар Яа­ков й дал пе­ча­та и ски­п­тъ­ра си, но още на дру­га­та су­т­рин Та­мар из­че­з­на­ла. След вре­ме съ­о­б­щи­ли на Йе­у­да, че Та­мар раз­в­ра­т­ни­чи и ето ве­че е бре­мен­на. Бейт-дин (съд) ре­шил, че Та­мар за­с­лу­жа­ва смърт, тъй ка­то тя би­ла дъ­ще­ря на све­щен­и­ка Шем, а дъ­ще­ри­те на све­щен­и­ци, по­з­во­ля­ва­ли си блу­д­с­т­ва, се уби­ва­ли. В по­с­ле­д­ния мо­мент Та­мар пра­ти­ла на Йе­у­да пе­ча­та и ски­п­тъ­ра му и ка­за­ла, че е бре­мен­на от мъ­жа, чи­и­то са те­зи ве­щи. Тук Йу­е­да мо­жел да си за­мъл­чи, без да опе­т­ни име­то си пред дру­ги­те (той бил ви­но­вен, тъй ка­то не дал Та­мар за же­на на най-мла­дия си син), об­ри­чай­ки я да про­дъл­жа­ва да жи­вее ка­то вдо­ви­ца. Но Йе­у­да не за­мъл­чал. Ста­нал сме­ло пред вси­ч­ки и при­з­нал гре­ш­ка­та и ви­на­та си към Та­мар. Яа­ков пре­це­нил, че все­ки в жи­во­та си мо­же да на­п­ра­ви гре­ш­ка, но до­с­то­ен за по­х­ва­ла и ис­тин­с­ки ли­дер мо­же да бъ­де то­зи, кой­то не се бои да при­з­нае гре­ш­ки­те си и да но­си от­го­вор­ност за тях. Йе­у­да съ­з­на­вал, че, при­з­на­вай­ки, мо­же би ще за­гу­би бла­го­с­ло­ви­я­та за цар­с­т­во­то, но не то­ва би­ло ва­ж­но за не­го. Той не мо­жел да мъл­чи пред не­п­ра­в­да­та - до­ри пред со­б­с­т­ве­на­та. И то­ч­но в ре­в­но­ст­та за ис­ти­на­та и спра­ве­д­ли­во­ст­та, в не­до­пу­с­ка­не­то друг да стра­да, за­ра­ди не­го се крие си­ла­та на Йе­у­да - ца­ря на Ис­ра­ел.  

 Яа­ков на­пу­с­нал то­зи свят на 147 го­ди­ни. Гран­ди­о­з­на тра­ур­на про­це­сия съ­п­ро­во­ж­да­ла пъ­тя от Еги­пет до Ке­на­ан, в пе­ще­ра­та Ма­х­пе­ла, къ­де­то бил по­г­ре­бан. След смърт­та на ба­ща си бра­тя­та за­по­ч­на­ли да се опа­ся­ват, че се­га Йо­сеф ще им от­мъ­с­ти за сто­ре­но­то ня­ко­га. Но Йо­сеф ги убе­дил в об­ра­т­но­то и до­ри им обе­щал да из­дър­жа тях и се­мей­с­т­ва­та им. Вси­ч­ки по­с­ле­д­ни го­ди­ни от жи­во­та си Йо­сеф  пре­ка­рал в Еги­пет, ус­пя­вай­ки да ви­ди пра­п­ра­в­ну­ци­те на Еф­ра­им. Пре­ди не­го­ва­та смърт той пре­д­с­ка­зал, че по во­ля­та на Б-г си­но­ве­те на Ис­ра­ел ще из­ля­зат от Еги­пет, и взел от тях кле­т­ва да из­не­сат от там за­е­д­но с тях и ко­с­ти­те му. Йо­сеф уми­ра на 110 го­ди­ни и тя­ло­то му би­ло бал­са­ми­ра­но.

Та­ка за­вър­ш­ва кни­га­та Бе­ре­шит, пър­ва­та от пет­те кни­ги на То­ра­та.

 

 

Па­ра­ша Шмот

 

Със смър­тта на Йо­сеф за­вър­ш­ва епо­ха­та на па­т­ри­ар­си­те, на ко­я­то е по­с­ве­те­на по-го­ля­ма­та част на кни­га­та Бе­ре­шит. Кни­га­та Шмот раз­ка­з­ва за пре­в­ръ­ща­не­то на по­том­ци­те на Яа­ков в на­ро­да Ис­ра­ел.

Па­ра­ша­та Шмот за­по­ч­ва с раз­каз за то­ва как фа­ра­о­нът, раз­т­ре­во­жен от по­с­то­ян­но уве­ли­ча­ва­ща­та се чи­с­ле­ност на ев­ре­и­те в Еги­пет, ги пре­вър­нал в ро­би. Въ­п­ре­ки то­ва ръ­с­тът на ра­ж­да­е­мо­ст­та про­дъл­жа­вал и той за­по­вя­дал на аку­шер­ки­те да уби­ват вси­ч­ки ра­ж­да­щи се ев­рей­с­ки мла­ден­ци. Те­зи аку­шер­ки би­ли Йо­хе­вед (май­ка­та на Мо­ше) и Ми­ри­ям (се­с­т­ра му). Под смър­т­на опа­с­ност те не из­пъл­ни­ли за­по­ве­д­та на еги­пе­т­с­кия вла­де­тел. След вре­ме Йо­хе­вед, ко­я­то би­ла дъ­ще­ря на Ле­ви, ро­ди­ла мом­чен­це. Раз­би­ра се, тя ис­ка­ла да го спа­си и за­то­ва го по­ло­жи­ла в ко­ш­ни­ца, об­ма­за­на с ас­фалт, ко­я­то пу­с­на­ла в ре­ка­та Нил. Де­те­то би­ло на­ме­ре­но от дъ­ще­ря­та на фа­ра­о­на Ба­тя, ко­я­то го оси­но­ви­ла и му да­ла име­то Мо­ше (т.е. взет от во­да­та). По-го­ля­ма­та се­с­т­ра на Мо­ше Ми­ри­ям сле­дя­ла пъ­тя на ко­ш­ни­ца­та по ре­ка­та и ви­дя­ла как дъ­ще­ря­та на фа­ра­о­на взе­ла брат й. Ба­тя по­ми­с­ли­ла, че де­те­то е гла­д­но, и ве­д­на­га до­ве­ла до­й­ка от еги­п­тян­ки­те, но мал­ки­ят Мо­ше не ис­кал да су­че. Ми­ри­ям пре­д­ло­жи­ла да до­ве­дат кър­ма­ч­ка ев­рей­ка, тъй ка­то фа­ра­о­но­ва­та дъ­ще­ря ви­дя­ла, че де­те­то е об­ря­за­но и е ев­рей­че. Ба­тя се съ­г­ла­си­ла и Ми­ри­ям до­ве­ла май­ка си. Йо­хе­вед, ко­я­то не се стра­ху­ва­ла и спа­ся­ва­ла ев­рей­с­ки­те де­ца от смърт, се­га би­ла въз­на­г­ра­де­на и Б-г й дал въз­мо­ж­ност да спа­си и се гри­жи за со­б­с­т­ве­ния си син. Ко­га­то по­от­ра­с­нал, Мо­ше из­ля­зъл от цар­с­кия дво­рец и ви­дял как един еги­п­тя­нин бие до смърт един ев­ре­ин. Мо­ше по­лу­чил от­к­ро­ве­ние и раз­б­рал при­чи­на­та за же­с­то­ко­ст­та от стра­на на еги­п­тя­ни­на. Ве­д­нъж то­зи еги­п­тя­нин ви­дял кол­ко кра­си­ва е же­на­та на ев­ре­и­на и след ка­то по­с­ле­д­ни­ят из­ля­зъл на ра­бо­та, не­че­с­ти­ви­ят еги­п­тя­нин влязъл при нея и я из­на­си­лил. Се­га еги­п­тя­ни­н­ът се бо­ял да не бъ­де на­ка­зан за слу­чи­ло­то се и же­с­то­ко би­ел ев­ре­и­на, раз­чи­тай­ки да го убие. Спо­ред се­дем­те за­ко­на, ва­ли­д­ни за си­но­ве­те на Ной (ев­рей­с­ки­ят на­род има 613 за­по­ве­ди, а ос­та­на­ли­те на­ро­ди - 7), пре­лю­бо­дей­с­то­то се на­ка­з­ва със смърт. Дру­га при­чи­на, на­ка­ра­ла Мо­ше да убие еги­п­тя­ни­на, е са­ми­ят без­при­чи­нен опит за убий­с­т­во на по­с­ле­д­ния. Все пак Мо­ше още не се ре­ша­вал и за­то­ва се обърнал към Б-г: "Мо­же би има ня­кой ан­гел па­зи­тел, кой­то ис­ка да за­щи­ти то­зи чо­век (т.е. той мо­же би има ня­ка­к­ви за­с­лу­ги)? Или мо­же би от не­го ще се ро­дят пра­ве­д­ни­ци?" Б-г му от­го­во­рил от­ри­ца­тел­но и на два­та въ­п­ро­са, Мо­ше се ог­ле­дал да не го ви­ди някой, и про­из­не­съл име­то на Б-г. Еги­п­тя­ни­нът ум­рял.

В ре­зул­тат на слу­чи­ло­то се на Мо­ше се на­ло­жи­ло да из­бя­га от фа­ра­о­на и оти­шъл в Ми­дян­с­ка­та зе­мя. Там спа­сил от бе­да дъ­ще­ри­те на ме­с­т­ния жрец Ит­ро, за ко­е­то той му дал ед­на от тях за же­на. В ко­мен­та­ри­­те си за па­ра­ша­та Шмот р. Ха­на­нел ( бивш гла­вен ра­вин на Со­фия) ак­цен­ти­ра вър­ху лю­бо­в­та и вер­но­ст­та, ко­я­то Мо­ше про­я­вя­ва към сво­и­те бра­тя и изо­б­що към вси­ч­ки. Мо­ше не про­с­то съ­чу­в­с­т­ва, а се опи­т­ва да об­ле­к­чи мъ­ки­те на сво­и­те бра­тя, ос­та­вя вси­ч­ко (ле­с­ния жи­вот в дво­ре­ца) и за­по­ч­ва да стра­да по­ве­че от тях. По­до­бен е от­го­во­рът, кой­то Ми­д­ра­шът да­ва на въ­п­ро­са за­що Б-г из­би­ра Мо­ше за во­дач на на­ро­да. Ве­д­нъж от ста­до­то се от­к­ло­ни­ло мал­ко агън­це и Мо­ше го по­с­ле­д­вал, до­ка­то то не сти­г­на­ло до по­то­че. Там агън­це­то спря­ло и пий­на­ло во­да. Мо­ше си по­ми­с­лил: "Не зна­ех, че тол­ко­ва мно­го вър­вя са­мо за­що­то ис­каш да пи­еш во­да. Си­гур­но се­га си умо­ре­но?" Взел агън­це­то на ра­ме­не­те си и го за­вел об­ра­т­но до ста­до­то. Ко­га­то Б-г ви­дял то­ва, ре­шил да из­бе­ре Мо­ше за ли­дер, за­що­то пър­во­то и най-ва­ж­но не­що за все­ки ли­дер е да знае как и да­ли хо­ра­та стра­дат. Той тря­б­ва до­б­ре да по­з­на­ва мъ­ки­те на сла­би­те и да бъ­де ми­ло­с­тив, но когато се налага да проявава решителност да не му липсва смелост.Рав Овадия казва, че Моше ни учи на нещо важно: има моменти когато трябва да проявавяме милосърдие, но има и такива, при които няма друг начин и трябва да се постъпи решително в полза на правдата. Ако Моше си беше замълчал, виждайки как бият до смърт брата му евреин (и той беше умрял), нима това е милост? Това прилича на хирург, опериращ смъртно болен, който няма смелостта да вземе скалпела. Нима това е истински доктор? Не, истинският лекар умее на моменти да превъзмогва присъщото си милосърдие и да оперира.

След тази случка това се разчуло и  Мо­ше се наложило да избяга от Египет. Той се отправил към мидянската земя и стигнал до един кладенец. Там видял как местните пастири притеснявали някакви жени, които също пасяли стадата си. Това били дъщерите на местния жрец Итро, който се отрекъл от идолите си и затова бил отлъчен от останалите и никой не взимал дъщерите му за жени, като последните били принудени да пасат овцете на баща им.Ко­га­то ви­ж­да дъ­ще­ри­те на Ит­ро в бе­да, Моше им по­ма­га, "за­що­то най-бла­го­ро­д­ни­ят плод на дър­во­то на ре­ли­ги­я­та е лю­бо­в­та, дей­на­та лю­бов към все­ки чо­век, кой­то се ну­ж­дае от на­ша­та по­мощ, без раз­ли­ка от про­из­ход и вя­ра, а най-скъ­по­цен­ни­ят ка­мък на ко­ро­на­та на ев­рей­с­т­во­то е без­с­пор­но вяр­но­ст­та към вси­ч­ки съ­з­да­ния по об­раз и по­до­бие на Б-г" (р. Ха­на­нел).

Ве­д­нъж, ко­га­то Мо­ше се от­п­ра­вил да па­се ста­до­то на тъ­с­та си Ит­ро при пла­ни­на­та Хо­рев, ви­дял "го­ря­ща кар­ти­на" - храст, кой­то бил це­лият в огън, но не из­га­рял. За­що Ашем (Б-г) се явил на Мо­ше под фор­ма­та чу­д­ния огън вър­ху то­зи трън­лив храст, а не над дъб или дру­го изя­щ­­но дър­во? Та­ка Б-г по­ка­зал на Мо­ше, че и Той съ­що стра­да за­е­д­но със си­но­ве­те на Ис­ра­ел. Явя­вай­ки се та­ка, Б-г по­ка­з­ва, че ня­ма мя­с­то, къ­де­то да от­съ­с­т­ва Ше­хи­на­та (Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие). Ос­вен то­ва не­из­га­ря­щи­ят храст тря­б­ва­ло да вдъ­х­не уве­ре­ност и на са­мия Мо­ше, за­що­то той се бо­ял, че еги­п­тя­ни­те мо­гат да уни­що­жат ев­ре­и­те. Се­га му се явя­ва ви­де­ние: ка­пи­нов храст (ев­рей­с­ки­ят на­род) не е по­гъл­нат от огъ­ня (не­го­ви­те вра­го­ве) в Еги­пет. От огъ­ня Б-г му за­по­вя­дал да из­ве­де ев­рей­с­кия на­род от Еги­пет в стра­на­та, обе­ща­на на Ав­ра­ам, Иц­хак и Яа­ков. Мо­ше се опа­ся­вал, че ня­ма да му по­вяр­ват, че той е пра­тен от Б-г, но Ашем му по­мо­г­нал и му дал да на­п­ра­ви три чу­де­са: пре­вър­нал же­зъ­ла в ръ­ка­та му в змия, здра­ва­та ръ­ка в про­ко­же­на и об­ра­т­но в здрава, а во­да­та в кръв. Те­зи чу­де­са тряб­ва­ло да ра­зсе­ят вси­ч­ки съм­не­ния на бра­тя­та му в Еги­пет. Мо­ше за­я­вил, че е лош ора­тор, но Б-г го ус­по­ко­ил и му ка­зал, че за­на­пред ще го­во­ри брат му Аа­рон. По пъ­тя за Еги­пет два­ма­та се сре­щ­на­ли и за­е­д­но вле­з­ли в дво­ре­ца на фа­ра­о­на. Те му ка­за­ли: "Ние сме пра­те­ни­ци на Б-г, кой­то ти ка­з­ва: "Пу­с­ни на­ро­да ми да ми слу­жи в пу­с­ти­ня­та." Фа­ра­о­нът по­пи­тал кой е Б-г, за­щ­ото той не Го по­з­на­ва и не ви­ж­да при­чи­на да из­пъл­ня­ва за­по­ве­ди­те Му. Еги­пе­т­с­ки­ят вла­де­тел на­п­ра­вил по­ло­же­ни­е­то на ев­ре­и­те още по-те­ж­ко и те се жал­ва­ли на Мо­ше, но Б-г уве­рил по­с­ле­д­ния, че в край­на сме­т­ка ще за­с­та­ви фа­ра­о­на да ос­во­бо­ди Ис­ра­ел. Ду­ми­те на Мо­ше би­ли: "Г-спо­ди, за­що на­п­ра­ви то­ва зло на на­ро­да?" Пър­во­то не­що, ко­е­то го въл­ну­ва, е по­ло­же­ни­е­то на хо­ра­та, той се иде­нти­фи­ци­ра с тях и за­то­ва за не­го е ва­ж­но - как са те, за­що про­дъл­жа­ват да стра­дат? Та­ко­ва е сър­це­то на ис­тин­с­кия ли­дер и изо­б­що на до­б­рия чо­век - мъ­ки­те на на­ро­да са не­го­ви мъ­ки.

То­ра­та ни учи на две ос­но­в­ни ка­че­с­т­ва, не­об­хо­ди­ми за ли­де­ра, а и за оби­к­но­ве­ния чо­век, за да има ус­пех и бла­го­по­лу­чие в де­ла­та си и те да бъ­дат "чи­с­ти пред Б-г и пред Ис­ра­ел".

1. Съ­що ка­то Мо­ше да из­ле­зе от дво­ре­ца (все­ки от нас си има свой дво­рец) и да ви­ди сла­би­те, уг­не­те­ни­те, те­зи, ко­и­то ги гро­зи опа­с­ност и се ну­ж­да­ят от по­мощ.

2. Ко­га­то ви­ди те­зи опа­с­но­с­ти и мъ­ки, да ги взе­ме при­сър­це и пак ка­то Мо­ше да се мо­ли на Б-г и да на­п­ра­ви вси­ч­ко по си­ли­те си, за да по­мо­г­не.

Лю­бо­в­та и вяр­но­ст­та са жи­ви в сър­ца­та на Ис­ра­ел и днес. Да­ли то­ва са мно­го­б­рой­ни­те про­г­ра­ми за съ­би­ра­не на па­ри и по­мощ, ор­га­ни­зи­ра­ни от мла­де­жи­те в об­щ­но­ст­та ни,  или пък ор­га­ни­зи­ра­не­то на обеди за ста­ри­те хо­ра, пи­са­не­то от де­ца­та на кар­ти­ч­ки за де­ца си­ра­ци и др., вси­ч­ки те го­во­рят за ед­но: Ам Ис­ра­ел хай - На­ро­дът на Ис­ра­ел е жив!

 

Па­ра­ша Ва­е­ра

 

Б-г пра­щал на еги­п­тя­ни­те на­ка­за­ния. Пър­во­то на­ка­за­ние би­ло пре­в­ръ­ща­не­то на ця­ла­та пи­тей­на во­да в Еги­пет в кръв (ос­вен та­зи на ев­ре­и­те в зе­мя­та Го­шен), след то­ва на­пъл­нил до­мо­ве­те им с жа­би, но и ма­гьо­с­ни­ци­те на фа­ра­о­на ус­пе­ли да на­п­ра­вят съ­що­то. Ве­д­на­га след ка­то пре­ми­на­ва­ло по­ре­д­но­то бе­д­с­т­вие, фа­ра­о­нът про­дъл­жа­вал с упор­с­т­во­то си и от­ка­з­вал на Мо­ше и Аа­рон да пу­с­не Ис­ра­ел в пу­с­ти­ня­та. След на­ка­за­ни­е­то с на­се­ко­ми­те (въ­ш­ки­те) да­же ма­гьо­с­ни­ци­те на фа­ра­о­на при­з­на­ли, че са­мо Б-г мо­же да вър­ши та­ки­ва свръх­е­с­те­с­т­ве­ни чу­де­са. Изумителен бил фактът и той потвърждавал Бо­жи­я­та на­ме­са, че по вре­ме на на­ка­за­ни­я­та стра­да­ли са­мо еги­п­тя­ни­те, но не и ев­ре­и­те.

На­ка­за­ни­я­та про­дъл­жа­ва­ли - на­ше­с­т­вия на ди­ви зве­ро­ве, мор вър­ху до­би­тъ­ка, по­я­ва на об­ри­ви по ко­жа­та и на­к­рая си­лен раз­ру­ши­те­лен град. Въ­п­ре­ки оба­че пре­д­ло­же­ни­е­то на Мо­ше да пре­к­ра­ти на­ка­за­ни­я­та, в слу­чай че фа­ра­о­нът по­з­во­ли на ев­ре­и­те да на­пу­с­нат Еги­пет, фа­ра­о­нът про­дъл­жа­вал да упор­с­т­ва и от­ка­з­вал да да­де раз­ре­ше­ние.

Па­ра­ша­та го­во­ри за поли­ч­би­те, ко­и­то Б-г пра­тил вър­ху фа­ра­о­на и Еги­пет, за да ос­во­бо­ди Ис­ра­ел. Зна­ем, че има де­сет уда­ра. Въ­п­ро­сът е за­що Б-г се ну­ж­дае то­ч­но от де­сет уда­ра, за да при­ну­ди еги­п­тя­ни­те да пу­с­нат Ис­ра­ел. Ни­ма Б-г не мо­же са­мо с един удар да сло­ми съ­п­ро­ти­ва­та на фа­ра­о­на и еги­п­тя­ни­те? Раз­би­ра се, че мо­же. На­к­ра­т­ко ще се опи­та­ме да обя­с­ним ед­на от при­чи­ни­те. На­ро­дът на Ис­ра­ел бил по­тъ­нал в сквер­ност. От об­що 50 ни­ва на не­чи­с­то­та­та те се на­ми­ра­ли на 49-ото. Пра­ве­ли почти вси­ч­ко ка­к­то за­о­би­ка­ля­щи­те ги еги­п­тя­ни. За Б-г ня­ма­ло при­чи­на да ги спа­си, за­що­то Той не по­ма­га на не­че­с­ти­в­и. Пра­щай­ки 10 на­ка­за­ния вър­ху Еги­пет, Б-г се опи­тал да про­бу­ди Ис­ра­ел да се за­вър­не във вя­ра­та на ба­щи­те си Ав­ра­ам, Иц­хак и Яа­ков. Та­ка ле­ка по­ле­ка на­ро­дът по­з­нал ис­ти­на­та и въз­пи­тал вя­ра­та си във Всемогъществото на Ашем (Б-г). Ло­ги­ч­но мо­жем да си за­да­дем въ­п­ро­са: Ако Б-г ис­ка да въз­пи­та­ва на­ро­да Си, за­що пра­ви та­ка, че за­е­д­но с то­ва да стра­дат и еги­п­тя­ни­те? Мъ­д­ре­ци­те от­го­ва­рят във вид на кра­т­ка ис­то­рия: си­нът на ца­ря се раз­бо­лял. Ле­ка­рят пре­по­ръ­чал де­те­то да пие мно­го сил­но ле­кар­с­т­во и ед­но­в­ре­мен­но с то­ва по­съ­ве­т­вал ца­ря да да­де от­ва­ра­та на до­й­ка­та на де­те­то. Та­ка де­те­то по бе­зо­па­сен на­чин щя­ло да при­е­ме ле­кар­с­т­во­то във фор­ма­та на мля­ко от до­й­ка­та. По­с­ле­д­на­та оба­че от­ка­за­ла да из­пие сил­на­та от­ва­ра. Ца­рят вни­ма­тел­но пре­це­нил и ка­зал: Ако де­те­то се е раз­бо­ля­ло отвън, не мо­же да за­дъл­жим до­й­ка­та да из­пие ле­кар­с­т­во­то. Но ако при­чи­на­та за бо­ле­ст­та на си­на му ид­ва от нея, то тя е длъ­ж­на да го на­п­ра­ви. Съ­що­то е и в слу­чая, за кой­то спо­ме­на­х­ме по-го­ре. Б-г спра­ве­д­ли­во от­съ­дил ме­ж­ду Еги­пет и Ис­ра­ел. Ко­га­то Ис­ра­ел се за­сел­ва в еги­пе­т­с­ка­та зе­мя, те вси­ч­ки би­ли пра­ве­д­ни­ци. При­чи­на за па­де­ни­е­то им би­ло вли­я­ни­е­то на еги­п­тя­ни­те. Се­га и те тря­б­ва­ло да стра­дат, до­ка­то Ашем "оз­д­ра­вя­ва" на­ро­да Си Ис­ра­ел. А всяко от наказанията било избрано от Ашем като съответсрващо на мъките, които причинявали египтяните на евреите. Никой на тази земя не може да направи дори най-малкото зло без рано или късно да си плати, защото Г-спод е Първия и Последния и няма друг освен Него. Неговият съд е справедлив и отчита всичко – от най-малкото до най-значимото било то добро или зло,  никой не може да избяга от Него или да се скрие. Най-силната и процъвтяваща държава на света за кратко се превърнала в развалина, а измъчвания и поробен еврейски народ излезнал свободен.

Пър­во­то на­ка­за­ние в Еги­пет би­ло пре­в­ръ­ща­не­то на ре­ки­те в кръв. Аа­рон взел же­зъ­ла на Мо­ше и уда­рил во­да­та, ко­я­то се пре­вър­на­ла в кръв. Въ­п­ро­сът е за­що Аа­рон на­не­съл уда­ра, а не - Мо­ше? На­в­ре­ме­то Мо­ше бил спа­сен от во­ди­те на ре­ка­та Нил и се­га се чу­в­с­т­вал за­дъл­жен към тях. До­ри към во­да­та чо­век не би­ва да се по­ка­з­ва не­б­ла­го­да­рен, ко­я­то са­ма за се­бе си не ис­ка­ла да спа­ся­ва Мо­ше и не вло­жи­ла ни­що в то­ва. Кол­ко по­ве­че ние тря­б­ва да бъ­дем бла­го­дар­ни на чо­век, ко­йто ни е на­п­ра­вил до­б­ро? Ако чо­век не по­м­ни те­зи, ко­и­то му пра­вят до­б­ро, то ра­но или къ­с­но сти­га до там, че за­б­ра­вя до­б­ро­то, ко­е­то Б-г му пра­ви, и та­ка Го за­б­ра­вя из­ця­ло. По­с­ле­д­но­то ви­ж­да­ме съ­що в па­ра­ша­та: Фа­ра­о­нът за­б­ра­вил за до­б­ро­то, сто­ре­но ня­ко­га от Йо­сеф за Еги­пет (спа­сил ги от гла­д­на смърт), и сти­г­нал дотам, че се от­ка­зал от Б-г. Ня­ко­га фа­ра­о­нът сам опи­сал Йо­сеф с ду­ми­те: "Чо­век, в кой­то е ду­хът Бо­жий." А се­га ка­зал пред Мо­ше: "Кой е Б-г?" За край не­ка за­по­м­ним ед­но: да не за­б­ра­вя­ме да бъ­дем бла­го­дар­ни на те­зи, ко­и­то ни по­ма­гат, да не зло­с­ло­вим сре­щу тях или по ня­ка­къв на­чин да им вре­дим. Та­ка ка­к­то те са мо­би­ли­зи­ра­ли ин­те­ле­к­та и си­ли­те си в на­ша по­мощ и по­д­к­ре­па, та­ка спра­ве­д­ли­во би би­ло и ние да мо­би­ли­зи­ра­ме на­ши­те в тя­х­на за­щи­та. Не­ка на до­б­ро­то да от­в­ръ­ща­ме с до­б­ро - та­ка све­тът би бил по-ми­рен, по-чист и в не­го ще ца­ру­ва лю­бо­в­та.

 

 

 

 

Па­ра­ша Бо

 

Б-г съ­о­б­щил на Мо­ше, че по­ра­ди упор­с­т­во­то на фа­ра­о­на си­но­ве­те на Ис­ра­ел и све­та ще по­з­на­ят чрез мно­го­б­рой­ни­те чу­де­са съ­ще­с­т­ву­ва­не­то на един един­с­т­вен Б-г. На де­вет ме­с­та в То­ра­та се сре­ща из­ра­зът "и  Аз ще му за­ко­ра­вя сър­це­то... и той ня­ма да пу­с­не на­ро­да". Та­зи фра­за не оз­на­ча­ва, че Все­ви­ш­ни­ят уми­ш­ле­но ще за­с­та­ви фа­ра­о­на да гре­ши. Не­въз­мо­ж­но е Б-г да при­ну­ди ня­кой да гре­ши и по­с­ле да го на­ка­же за то­ва. То­ва про­ти­во­ре­чи на при­н­ци­пи­те на То­ра­та, в съ­о­т­ве­т­с­т­вие с ко­и­то чо­век ви­на­ги има пра­во на из­бор. На де­сет дру­ги ме­с­та пи­ше, че са­ми­ят фа­ра­он си е за­ко­ра­вил сър­це­то. Той пръв от­ка­з­ва да из­пъл­ни за­по­ве­д­та на Ашем (Б-г) да пу­с­не на­ро­да, в сле­д­с­т­вие на ко­е­то ве­ро­я­т­но­ст­та да из­пъл­ни сле­д­ва­ща­та за­по­вед на­ма­ля­ва­ла. Все­ки сле­д­ващ от­каз да по­с­лу­ша Б-г все по­ве­че и по­ве­че ли­ша­ва фа­ра­о­на от спо­со­б­но­ст­та да раз­бе­ре кол­ко па­гу­б­но за са­мия не­го и стра­на­та ка­то ця­ло е по­ве­де­ни­е­то му. То­ва мо­же да се обя­с­ни със са­мо­то ус­т­рой­с­т­во на чо­ве­ш­ка­та пси­хи­ка: За чо­век, кой­то по­с­то­ян­но от­ка­з­ва да се вслу­ша в гла­са на съ­ве­ст­та си, то­зи глас все­ки път ста­ва все по-слаб и не­у­бе­ди­те­лен. Та­ка в сър­це­то на чо­век по­ле­ка-ле­ка се на­с­ла­г­ват не­до­б­ри на­с­ло­е­ния. Ка­к­то не мо­же да ос­та­нем не­у­т­рал­ни към со­б­с­т­ве­на­та си съ­вест, та­ка съ­що не мо­же и към за­по­ве­ди от Все­ви­ш­ния. Та­ка сме ус­т­ро­е­ни, че ко­га­то не по­же­ла­ем да се по­д­чи­ним на оп­ре­де­ле­на за­по­вед или нор­ма , се ста­ра­ем да си на­ме­рим обя­с­не­ние и да се оп­ра­в­да­ем. Най-ле­с­ни­ят на­чин за то­ва е да обя­вим то­зи, кой­то из­да­ва за­по­ве­д­та, ка­то не­а­в­то­ри­те­тен из­то­ч­ник или изо­б­що не­съ­ще­с­т­ву­ващ (р. Херц). За съ­жа­ле­ние че­с­то та­ка уме­ло оп­ра­в­да­ва­ме са­ми се­бе си, че до­ри не ни хрум­ва да по­тър­сим гре­ш­ка в ми­с­ли­те, ду­ми­те и де­ла­та си. За­то­ва цар Шло­мо (Со­ло­мон) ка­з­ва: "Вси­ч­ки пъ­ти­ща на чо­век са чи­с­ти в очи­те му, но Б-г пре­те­г­ля сър­ца­та." Кол­ко­то по­ве­че учим То­ра и се за­по­з­на­ва­ме със за­по­ве­ди­те и ми­ро­г­ле­да на юда­и­з­ма, тол­ко­ва по-яс­но ще ни ста­ва как Б-г пре­те­г­ля сър­ца­та ни, ка­к­ви са не­го­ви­те кри­те­рии. Ако не учим То­ра, вси­ч­ки пъ­ти­ща ще ни се стру­ват пра­ви пред нас.

Мо­ше и Аа­рон пре­ду­п­ре­ди­ли фа­ра­о­на за на­ка­за­ни­е­то със ска­кал­ци­те и опи­са­ли кол­ко су­ро­во ще бъ­де то. Фа­ра­о­нът се съ­г­ла­сил да пу­с­не са­мо мъ­же­те, но Мо­ше на­с­то­я­вал от Еги­пет да из­ле­зе це­лият на­род. По вре­ме на на­ка­за­ни­е­то фа­ра­о­нът по­мо­лил Мо­ше и Аа­рон да ма­х­нат ска­кал­ци­те и при­з­нал, че е сгре­шил. Б-г пре­к­ра­тил та­зи на­паст, но фа­ра­о­нът про­дъл­жил да упор­с­т­ва и не пу­с­кал Ис­ра­ел в пу­с­ти­ня­та. По­с­ле­д­вал гъст мрак над ця­ла­та еги­пе­т­с­ка зе­мя с из­к­лю­че­ние на ев­рей­с­ки­те до­мо­ве. Изо­б­що вси­ч­ки на­ка­за­ния ид­ва­ли от раз­ли­ч­ни из­то­ч­ни­ци - от во­да­та, от зе­мя­та, от не­бе­то, за да по­ка­жат на вси­ч­ки, че Б-г е Все­мо­гъщ Цар на не­бе­то и зе­мя­та. Фа­ра­о­нът в страх по­ви­кал Мо­ше и му раз­ре­шил да из­ве­де вси­ч­ки ев­реи от Еги­пет, но при ус­ло­вие, че ос­та­вят до­би­тъ­ка си. Мо­ше от­но­во не бил съ­г­ла­сен на от­с­тъ­п­ки и пре­ду­п­ре­дил фа­ра­о­на, че Б-г има на­ме­ре­ние да пра­ти на еги­п­тя­ни­те още ед­но на­ка­за­ние - смърт на вси­ч­ки пър­во­ро­д­ни. Еги­п­тя­ни­те за­с­лу­жи­ли пър­вен­ци­те им да бъ­дат уби­ти ка­то на­ка­за­ние за опи­та им да уни­що­жат си­но­ве­те на Ис­ра­ел, ко­и­то се на­ри­чат "пър­во­ро­д­ни на Б-г" (Шмот 4:2). Фа­ра­о­нът оже­с­то­чил сър­це­то си и за­п­ла­шил Мо­ше, че ако още ве­д­нъж го ви­ди, ще за­по­вя­да да го уби­ят.

Б-г дал на Мо­ше за­по­ве­д­та за ка­лен­да­ра; ус­та­но­вил, че ме­сец Ни­сан ще бъ­де пър­ви ме­сец на го­ди­на­та; дал за­по­вед вси­ч­ки ев­реи на де­се­то чи­с­ло на то­зи ме­сец да си взе­мат все­ки по ед­но аг­не и да го дър­жат при се­бе си до че­ти­ри­на­де­се­тия ден на ме­сец Ни­сан. След то­ва аг­не­то тря­б­ва­ло да се при­не­се в жер­т­ва, на­ре­че­на "Пе­сах", а с кръ­в­та им да се на­ма­жат пра­го­ве­те на вра­ти­те, жер­т­ва­та да се из­пе­че и та­ка да се яде. Кръ­в­та по пра­го­ве­те на вра­ти­те би­ла ка­то знак за Б-г, за да мо­же, ко­га­то Той по­ра­зя­ва пър­вен­ци­те на Еги­пет, да "пре­с­ко­чи" (Песах) те­х­ни­те до­мо­ве. То­зи ден ос­та­ва за ве­чен спо­мен за по­ко­ле­ни­я­та ка­то Пе­сах - де­ня на из­хо­да ни от Еги­пет, ед­на от осо­бе­но­с­ти­те на пра­з­ни­ка се явя­ва за­б­ра­на­та ни­кой да не яде ква­с­но. Мо­ше пре­дал по­ве­ле­ни­я­та на Б-г на на­ро­да и вси­ч­ко би­ло из­пъл­не­но. Въ­п­ро­сът е за­що Б-г ре­шил да да­де ед­на част от за­по­ве­ди­те то­ч­но се­га. За­що не из­ча­кал до да­ва­не­то на То­ра­та на пла­ни­на­та Си­най и там за­е­д­но с вси­ч­ки ос­та­на­ли за­по­ве­ди да да­де и те­зи? Ка­к­то спо­ме­на­х­ме в па­ра­ша­та Ва­е­ра, ед­на от при­чи­ни­те е Ис­ра­ел да се сдо­бие със за­с­лу­ги пред Б-г. За­то­ва се­га Б-г им дал те­зи за­по­ве­ди, за­що­то за Не­го е ва­ж­но "по­с­лу­ша­ни­е­то на сър­це­то" по­ве­че от вся­ко дру­го не­що. Из­пъл­ня­вай­ки за­по­вед, да­де­на от Б-г, ние де­мон­с­т­ри­ра­ме до­ве­ри­е­то си към Не­го, вя­ра­та си, че то­ва, ко­е­то Той за­по­вя­д­ва, е най-пра­вил­но и до­б­ро за нас. В очи­те на Б-г то­ва ве­че е за­с­лу­га, до­с­той­на за чу­де­са, до­с­той­на за спа­се­ние от ро­б­с­т­во, до­с­той­на по-къ­с­но за то­ва да да­де на нас сво­я­та То­ра.

И в на­ши дни мо­же да из­ва­дим по­у­ка от слу­чи­ло­то се: На­ши­те ба­щи и май­ки би­ли в опа­с­ност - уг­не­те­ни ро­би в чу­ж­да зе­мя и се ну­ж­да­е­ли от по­мощ. Из­пъл­ни­ли за­по­ве­д­та за Пе­сах и дру­ги­те, ко­и­то Б-г им дал, и Той им по­мо­г­нал. От не­ща­с­т­ни ро­би се пре­вър­на­ли в сво­бо­д­ни и ща­с­т­ли­ви хо­ра. И днес за­по­ве­ди­те сто­ят пред нас. И днес ние има­ме ну­ж­да от по­мощ. Мо­жем да про­те­г­нем ръ­ка към Б-г и Той до­ри миг ня­ма да се за­ба­ви и ще ни по­мо­г­не.

 

Па­ра­ша Бе­ша­лах

 

Фа­ра­о­нът на­к­рая пу­с­нал си­но­ве­те на Ис­ра­ел от Еги­пет. Сам Б-г во­дел ев­ре­и­те с об­лак де­нем и ог­нен стълб но­щем. Той не ги по­вел по кра­т­кия път към бъ­де­ща­та зе­мя Ис­ра­ел, а из­б­рал за­о­би­кол­ния път през пу­с­ти­ня­та, за да из­бе­г­не стъл­к­но­ве­ние с пилиштимите. Ин­те­ре­с­но е за­що Б-г из­вел Ис­ра­ел по за­о­би­кол­ния път. Евен а-Ез­ра учи, че Б-г до­б­ре по­з­на­ва Ис­ра­ел и те­х­ни­те про­б­ле­ми. То­ва по­ко­ле­ние би­ло из­ра­с­ло в ро­б­с­т­во и ви­ж­да­ме (по-долу) как 600 000 мъ­же, на пра­га на сво­бо­да­та, се бо­ят от... 600-те мъ­же на фа­ра­о­на. То­ва е въ­т­ре­ш­на ба­ри­е­ра във все­ки един от тях - те не мо­гат да се въз­про­ти­вят сре­щу го­с­по­да­ря си. За­то­ва Б-г ре­ша­ва да во­ди Ис­ра­ел по оби­кол­ния път към зе­мя­та Ке­на­ан. През те­зи 40 го­ди­ни из­ми­ра ця­ло­то то­ва по­ко­ле­ние с "ро­б­с­ка" пси­хи­ка, ра­ж­да се но­во, сме­ло по­ко­ле­ние, ко­е­то се хра­ни в пу­с­ти­ня­та с ман­на от Б-г, пъ­тят им се ос­ве­тя­ва от Не­го­вия ог­нен стълб но­щем и об­лак на сла­ва­та де­нем. По­ко­ле­ние - сил­но във вя­ра­та във все­мо­гъ­ще­с­т­во­то на Б-г, въз­пи­та­но не в ро­б­с­ка ат­мо­с­фе­ра. При­с­ти­гай­ки в зе­мя­та на ке­на­ан­ци­те, те са го­то­ви да се из­п­ра­вят сре­щу все­ки, кой­то им пре­чи да взе­мат де­ла, кой­то Ха­зя­и­нът на не­бе­то и зе­мя­та им е дал. Фа­ра­о­нът оба­че бър­зо съ­жа­лил за за­гу­ба­та на тол­ко­ва мно­го ро­би в ли­це­то на ев­ре­и­те и с вси­ч­ки си­ли за­е­д­но с вой­с­ка­та си се хвър­лил да ги пре­с­ле­д­ва. Си­но­ве­те на Ис­ра­ел сил­но се уп­ла­ши­ли, ви­ж­дай­ки при­б­ли­жа­ва­щи­те се еги­п­тя­ни, но Б-г не ги ос­та­вил. Мо­ше вди­г­нал же­зъ­ла си и мо­ре­то се от­во­ри­ло и ев­ре­и­те пре­ми­на­ли през не­го ка­то по су­ша. Фа­ра­о­нът за­по­вя­дал на ар­ми­я­та си да пре­с­ле­д­ва си­но­ве­те на Ис­ра­ел, но во­ди­те на мо­ре­то се вър­на­ли и по­то­пи­ли вси­ч­ки еги­п­тя­ни. Пир­ке ра­би Ели­е­зер раз­ка­з­ва, че фа­ра­о­нът е ис­тин­с­ки при­мер за ве­ли­ка­та си­ла на раз­ка­я­нието. Ко­га­то той по­тъ­вал за­е­д­но с ос­та­на­ли­те в мо­ре­то, при­з­нал ис­ти­на­та за си­ла­та на Ашем (Б-г), ко­я­то пре­ди от­ри­чал. За­то­ва Все­ви­ш­ни­ят го спа­сил и фа­ра­о­нът из­бя­гал в Ни­не­вия, къ­де­то ста­нал цар. То­ва бил съ­щи­ят цар, за кой­то се го­во­ри в кни­га­та на про­рок Йо­на.

Мо­ше и не­го­ва­та се­с­т­ра Ми­ри­ям за­пе­ли за­е­д­но с вси­ч­ки пе­сен на бла­го­дар­ност към Б-г. Във вся­ко по­ко­ле­ние има хо­ра, ко­и­то не вяр­ват в Б-г и то­ва, че в Не­го­ви­те ръ­це е вся­ко не­що на не­бе­то и зе­мя­та. Все­мо­гъ­щи­ят ле­с­но мо­же да оп­ро­вер­гае мне­ни­е­то им, ка­то на­п­ра­ви чу­де­са, до­ка­з­ва­щи съ­ще­с­т­ву­ва­не­то и си­ла­та Му. Но тря­б­ва ли Той да пра­ви по­с­то­ян­но свръх­е­с­те­с­т­ве­ни яв­ле­ния, за да до­ка­же на ня­кой съ­ще­с­т­ву­ва­не­то Си? Б-г ре­шил да на­п­ра­ви то­ва ве­д­нъж за­ви­на­ги, пра­щай­ки на еги­п­тя­ни­те на­ка­за­ния и спа­ся­вай­ки пре­д­ци­те ни. За­то­ва из­хо­дът от Еги­пет има за нас тол­ко­ва го­ля­мо зна­че­ние и тол­ко­ва мно­го за­по­ве­ди са свър­за­ни с не­го. Вси­ч­ки те ожи­вя­ват в па­мет­та ни чу­де­са­та, из­вър­ше­ни от Б-г, и ук­ре­п­ват вя­ра­та ни в Не­го­.

След три дни път из­то­ч­ни­кът с во­да в Ма­ра се ока­зал гор­чив и на­ро­дът за­по­ч­нал да ро­п­тае. То­га­ва Мо­ше на­п­ра­вил во­да­та пря­с­на и на­ро­дът се ус­по­ко­ил. Там ев­ре­и­те по­лу­чи­ли ня­кол­ко за­по­ве­ди. След то­ва на­ро­дът не­до­вол­с­т­вал по­ра­ди ли­п­са на хра­на, Б-г пра­тил ман­на - чу­до­т­вор­на хра­на, ко­я­то па­да­ла от не­бе­то все­ки ден ос­вен на Ша­бат. В пе­тък (на ше­с­тия ден) па­да­ло двой­но ко­ли­че­с­т­во, ко­е­то сти­га­ло и за Ша­бат. Част от ман­на­та се съ­х­ра­ни­ла ка­то свидетелство за бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния. На­ро­дът от­но­во не­до­вол­с­т­вал по­ра­ди ли­п­са на во­да и Мо­ше с по­мо­щ­та на же­зъ­ла си на­ка­рал да по­те­че во­да от ска­ла­та.

Ме­ж­ду­в­ре­мен­но Ис­ра­ел бил на­па­д­нат от пле­ме­то на Ама­лек. Мо­ше за­ръ­чал на Йо­шуа да ръ­ко­во­ди сра­же­ни­е­то, до­ка­то той го­ре­що се мо­лел на Б-г, Кой­то в край­на сме­т­ка да­рил по­бе­да­та на ев­ре­и­те.

 

 

Па­ра­ша Ит­ро

 

Най-ва­ж­ни­ят мо­мент от ев­рей­с­ка­та ис­то­рия е от­к­ро­ве­ни­е­то на пла­ни­на­та Си­най. 50 дни след Из­хо­да от Еги­пет ев­рей­с­ки­ят на­род сто­ял в по­д­но­жи­е­то на пла­ни­на­та. Хо­ра­та слу­ша­ли гла­са на Все­ви­ш­ния, глас, про­из­не­съл пър­ви­те две за­по­ве­ди. Глас, кой­то до­ри ви­ж­дат. Вси­ч­ко на­о­ко­ло се тре­ся­ло, пла­ни­на­та пу­ше­ла, на­ро­дът тре­пе­рел. Ис­ра­ел не мо­г­ли да чу­ят вси­ч­ки де­сет за­по­ве­ди ди­ре­к­т­но от Б-г, но са­ми­ят Той про­из­не­съл пър­ви­те две, ко­и­то сто­ят в ос­но­ва­та на ця­ла­та То­ра. Ето и за­по­ве­ди­те:

 

1. Аз съм Г-спод, тво­ят Б-г, Кой­то те из­ве­дох от еги­пе­т­с­ка­та зе­мя.

2. Да ня­маш дру­ги бо­го­ве ос­вен Ме­не.

3. Не про­из­на­сяй на­п­ра­з­но име­то на Г-спод, тво­ят Б-г.

4. По­м­ни Ша­бат, за да го ос­ве­ща­ваш.

5. По­чи­тай ба­ща си и май­ка си.

6. Не уби­вай.

7. Не пре­лю­бо­дей­с­т­вай.

8. Не кра­ди.

9. Не да­вай лъ­ж­ли­во сви­де­тел­с­т­во за бли­ж­ния си.

10. Не по­же­ла­вай ни­що, ко­е­то е на бли­ж­ния.

 

Де­сет­те за­по­ве­ди мо­гат да се раз­де­лят на две гру­пи: пър­ви­те пет се от­на­сят за за­дъл­же­ни­я­та на чо­век към Все­ви­ш­ния и би­ли на­чер­та­ни на пър­вия скри­жал; вто­ри­те пет са за от­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду чо­век и чо­ве­ка и би­ли на­пи­са­ни на вто­рия скри­жал. Ще да­дем кра­т­ко обя­с­не­ние на вся­ка ед­на от за­по­ве­ди­те.

 

1. Аз съм Г-спод, тво­ят Б-г, Кой­то те из­ве­дох от еги­пе­т­с­ка­та зе­мя.

Аз съм Г-спод, тво­ят Б-г - по мне­ни­е­то на Рам­бам те­зи ду­ми за­дъл­жа­ват чо­век да вяр­ва в съ­ще­с­т­ву­ва­не­то и аб­со­лю­т­но­то мо­гъ­ще­с­т­во на Все­ви­ш­ния. Са­ми­ят Б-г се об­ръ­ща към нас - на­ши­ят Б-г не е са­мо Из­то­ч­ник на жи­вот и си­ли, а съ­що и То­зи, Кой­то во­ди ди­а­лог с чо­ве­ка, гри­жи се за пра­вил­но офор­мя­не на на­шия ра­зум и ду­хо­в­но бла­го­по­лу­чие.

Кой­то те из­ве­дох от еги­пе­т­с­ка­та зе­мя - Б-г ка­з­ва: Кой­то те из­ве­дох от еги­пе­т­с­ка­та зе­мя, а не Кой­то съ­з­да­дох не­бе­то и зе­мя­та, за­що­то на­ши­те ба­щи с очи­те си са ви­де­ли чу­де­са­та, из­вър­ше­ни от Не­го в Еги­пет и се­га зна­ят кой им го­во­ри. Зна­ят, че Б-г е все­мо­гъщ и спра­ве­д­лив, че той ги е спа­сил от еги­пе­т­с­ки­те мъ­че­ния и ро­б­с­т­во и се­га мо­гат да Му се до­ве­рят и със съ­вър­ше­на вя­ра и ра­дост да при­е­мат за­по­ве­ди­те. Ни­кой не мо­же да ка­же, че юда­и­з­мът е сля­па вя­ра и не сме ви­ж­да­ли про­я­вя­ва­не­то на си­ла­та на на­шия Б-г. Б-г ни е из­вел от Еги­пет, спа­ся­вал ни е от бе­ди през по­ко­ле­ни­я­та и по ми­ло­ст­та си ще ни из­п­ра­ти Ма­ши­ах ско­ро и в на­ши дни.

 

2. Да ня­маш дру­ги бо­го­ве ос­вен Ме­не - та­зи за­по­вед ни за­б­ра­ня­ва да вяр­ва­ме, че има изо­б­що не­що, ко­е­то при­те­жа­ва са­мо­с­то­я­тел­на, не­по­д­в­ла­с­т­на на Все­ви­ш­ния си­ла, би­ла тя ви­ди­ма от ма­те­ри­ал­ния свят или не­ви­ди­ма.

 

3. Не про­из­на­сяй на­п­ра­з­но име­то на Г-спод, тво­ят Б-г - то­ва е за­б­ра­на да се къл­нем в име­то на Б-г. Вся­ко не­що, свър­за­но с Все­ви­ш­ния, е об­гър­на­то в свя­тост и ве­ли­чие и ние тря­б­ва със стра­хо­по­чи­та­ние да се от­на­ся­ме към име­то Му. По­з­во­ле­но е да се къл­нем в име­то Му са­мо по на­с­то­я­ва­не на ев­рей­с­кия съд, и то в стро­го оп­ре­де­ле­ни от за­ко­на слу­чаи. До­ри име­то на бъл­гар­с­ки, с ко­е­то ние Го на­ри­ча­ме, не тря­б­ва да се упо­т­ре­бя­ва без пре­д­на­з­на­че­ние и без ну­ж­но­то ува­же­ние.

 

4. По­м­ни Ша­бат, за да го ос­ве­ща­ваш - обя­с­ня­вай­ки кон­к­ре­т­но­то съ­дър­жа­ние на та­зи за­по­вед, че да по­м­ним Ша­бат, пре­д­по­ла­га ну­ж­да­та да се по­д­го­т­вим за то­зи ден, да по­м­ним за не­го, да­же в дел­ни­ч­ни­те дни да раз­ка­з­ва­ме за не­го­ва­та свя­тост. По то­зи на­чин раз­про­с­т­ра­ня­ва­ме вли­я­ни­е­то на Ша­бат вър­ху оби­к­но­ве­ни­те дни. Гла­в­но за­дъл­же­ние, про­из­ли­за­що от по­ве­ле­ни­е­то да по­м­ним Ша­бат, е, че тря­б­ва да про­из­не­сем спе­ци­ал­ни бла­го­с­ло­вии, с ко­и­то по­д­чер­та­ва­ме зна­че­ни­е­то на то­зи ден и въз­да­ва­ме хва­ла на Все­ви­ш­ния за то­ва, че ни е да­рил с ден, из­лъ­ч­ващ и вли­ващ в ду­ши­те ни свя­тост и чи­с­то­та. Те­зи бла­го­с­ло­вии са ки­душ и ав­да­ла.

 

5. По­чи­тай ба­ща си и май­ка си - в Тал­му­да се ка­з­ва: "Ето не­ща­та, ко­и­то чо­век, пра­вей­ки ги, вку­с­ва от пло­до­ве­те им в то­зи свят, а ис­тин­с­ка­та на­г­ра­да за тях му ос­та­ва в бъ­­де­щия свят. И ето ги: по­чи­та­не­то на ба­ща си и май­ка си, до­б­ри­те де­ла, ока­з­ва­не­то на по­мощ от вся­ка­къв ха­ра­к­тер, по­се­ща­ва­не­то на бол­ни, ка­не­не­то на го­с­ти, по­д­ра­ня­ва­не­то в си­на­го­га­та, лю­бо­в­та към ми­ра ме­ж­ду чо­век и при­я­те­ля му и ме­ж­ду мъж и же­на му, а уче­не­то на То­ра те­жи кол­ко­то вси­ч­ки тях." В ра­ж­да­не­то на чо­век има три ком­по­нен­та - ба­ща­та, май­ка­та и Б-г, кой­то ги е съ­з­дал. От тях ид­ва де­те­то. Чо­век тря­б­ва из­к­лю­чи­тел­но дъл­бо­ко да по­чи­та все­ки един от те­зи три еле­мен­та. То­ра­та по­ве­ля­ва стра­ха, кой­то чо­век има към Б-г, да има и към ро­ди­те­ли­те си. Ня­кои ра­ви­ни ка­з­ват, че до­ри и са­ми­ят чо­век има ну­ж­да да се дър­жи по­ч­ти­тел­но към ня­кой. То­ва е част от дей­с­т­ви­я­та, спо­ма­га­щи за усъ­вър­шен­с­т­ва­не на ха­ра­к­те­ра - ка­к­то да не кра­де, да не лъ­же и т.н. От дру­га стра­на, са­мо­о­т­вер­же­но­то из­пъл­не­ние от стра­на на де­ца­та на та­зи за­по­вед ока­з­ва бла­го­т­вор­но вли­я­ние и на ро­ди­те­ли­те: по­ве­че­то ро­ди­те­ли ви­ж­дай­ки та­ко­ва от­но­ше­ние и от де­ца­та, се ста­ра­ят да ос­та­нат ви­на­ги до­с­той­ни за то­ва ува­же­ние (р. Херц).

 

6. Не уби­вай - не с ръ­ка, не с език, ни­то с мъл­ча­ние.

 

7. Не пре­лю­бо­дей­с­т­вай - пре­лю­бо­дей­с­т­во, това е мъж да ле­г­не с чу­ж­да же­на или об­ра­т­но. Има три не­ща, ко­и­то до­ри и да е за­п­ла­ш­ван със смърт, ев­ре­и­нът не би­ва да прес­тъ­пи:

идо­ло­по­к­лон­с­т­во

убий­с­т­во

пре­лю­бо­дей­с­т­во

 

8. Не кра­ди - кон­к­ре­т­ни­ят сми­съл на та­зи за­по­вед тук е за­б­ра­на­та за кра­ж­ба на чо­век. От­но­с­но кра­ж­ба­та на ве­щи има, раз­би­ра се, съ­що за­б­ра­ни, но в слу­чая се ка­сае за хо­ра.

На­ру­ша­ва­не­то на ше­с­та­та, се­д­ма­та и ос­ма­та за­по­ве­д при на­ли­чи­е­то на два­ма сви­де­те­ли, пре­ду­п­ре­ди­ли из­вър­ши­те­ля (има и дру­ги де­тай­ли), се на­ка­з­ва със смърт.

 

9. Не да­вай лъ­ж­ли­во сви­де­тел­с­т­во за бли­ж­ния си - чо­век ня­ма пра­во да сви­де­тел­с­т­ва за не­що, ко­е­то не е ви­дял със со­б­с­т­ве­ни­те си очи, и то­ва е мно­го стро­го оп­ре­де­ле­ние, от ко­е­то мо­жем да се по­у­чим и ние днес.

 

10. Не по­же­ла­вай ни­що, ко­е­то е на бли­ж­ния - та­зи за­по­вед се от­ли­ча­ва от пре­ди­ш­ни­те, тя ог­ра­ни­ча­ва не де­я­тел­но­ст­та на чо­век, а не­го­ви­те емо­ции и же­ла­ния, да­же не на­ме­ри­ли из­раз в ду­ми или дей­с­т­вия. Ед­на от це­ли­те на за­б­ра­на­та е да уни­що­жи ко­ре­на на вси­ч­ки пре­с­тъ­п­ле­ния, за ко­и­то се го­во­ри в пре­ди­ш­ни­те за­по­ве­ди. Чо­век, кой­то не же­лае при­на­д­ле­жа­що­то на бли­ж­ния му, ня­ма да да­ва про­тив не­го ни­то лъ­ж­ли­во сви­де­тел­с­т­во, ни­то да от­к­ра­д­не, ни­то да убие или пък да ста­не пре­лю­бо­де­ец. Все­ви­ш­ни­ят ни­ко­га не да­ва за­по­вед, ко­я­то ние не мо­жем да из­пъл­ним - все­ки е спо­со­бен да кон­т­ро­ли­ра сво­и­те же­ла­ния и да не по­з­во­ля­ва те да го за­в­ла­дя­ват. Не­въз­мо­ж­но е да си пре­д­с­та­вим, че има ис­тин­с­ки до­с­то­ен чо­век, без той по­с­то­ян­но да се са­мо­кон­т­ро­ли­ра. Са­мо­кон­т­ро­лът е кри­те­рий за оцен­ка до­с­тойн­с­т­во­то на чо­ве­ка. Мъ­д­ре­ци­те пи­тат: “Кой мо­же да се на­ре­че си­лен?” и от­го­ва­рят "То­зи, кой­то по­ту­ша­ва сво­и­те ло­ши же­ла­ния" (Пир­ке Авот). За­по­ве­д­та има ед­но из­к­лю­че­ние - има­ме пра­во да за­ви­ж­да­ме за зна­ни­я­та в То­ра­та и мъ­д­ро­ст­та, с ко­и­то ня­кой друг се е сдо­бил, за­що­то е не­въз­мо­ж­но те да бъ­дат ог­ра­бе­ни. На­про­тив - за чо­век, кой­то по­же­лае да се съ­с­те­за­ва с мъ­д­ре­ци­те, е ка­за­но: "Съ­ре­в­но­ва­ни­е­то с мъ­д­ре­ци­те изо­с­т­ря зна­ни­е­то."

То­ра­та про­дъл­жа­ва: "Це­ли­ят на­род ви­дя зву­ци­те и пла­мъ­ци­те и зву­ка на шо­фа­ра и пла­ни­на­та в об­лак и ко­га­то ви­дя то­ва, на­ро­дът по­т­ре­пе­ри­ха и се вър­на­ха на­зад. И ка­за­ха на Мо­ше: Го­во­ри ти с нас, и ние ще слу­ша­ме, и не­ка не го­во­ри с нас Б-г, за да не ум­рем. И Мо­ше ка­за на на­ро­да: Не бой­те се, за­що­то за да ви из­пи­та до­й­де Б-г и за да бъ­де Не­го­ви­ят страх на ва­ши­те ли­ца, за да не гре­ши­те." Ра­бей­но Ве­х­тай го­во­ри по то­зи по­вод мно­го из­ра­зи­тел­но. Той се опи­ра на ми­д­ра­ша Ме­хил­та, къ­де­то мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват: Ка­к­во е "Не­го­ви­ят страх на ва­ши­те ли­ца" и от­го­ва­рят, че то­ва е сра­мът. Т.е. Все­ви­ш­ни­ят се е явил в свя­то­ст­та и си­ла­та си пред тях, за да има срам по ли­ца­та на на­ро­да. Та­зи сра­ме­ж­ли­вост тук - то­ва не е, ко­га­то чо­век от­к­ра­д­не, да по­чер­ве­нее от срам - то­ва го има във все­ки чо­век. Сра­ме­ж­ли­во­ст­та, ко­я­то ев­ре­и­те по­лу­чи­ли на Си­най, се съ­с­тои в то­ва, че аз по­чер­ве­ня­вам при ми­съл­та, че мо­же да ми хрум­не да от­к­ра­д­на. На­и­с­ти­на Мо­ше е бил прав, за­що­то са­мо мо­же да си пре­д­с­та­вим ка­къв срам ще из­пи­та чо­век, ако той се ока­же пред ли­це­то на своя Съ­з­да­тел. Мъ­д­ре­ци­те ни пре­да­ват, че ду­ши­те на вси­ч­ки ев­реи са сто­я­ли на пла­ни­на­та Си­най - те­зи, ко­и­то са би­ли жи­ви то­га­ва, за­е­д­но с вси­ч­ки ев­реи от вси­ч­ки по­ко­ле­ния, и на­ши­те ду­ши съ­що са би­ли там и в на­ши­те сър­ца съ­що е вло­жен то­зи срам. Не­ка по-че­с­то се вслу­ш­ва­ме в не­го и той ще ни ръ­ко­во­ди към свя­тост и ис­ти­на. Зна­ем, че цар Шло­мо е бил най-мъ­д­ри­ят чо­век на зе­мя­та. Ко­га­то бил на 12 го­ди­ни, Б-г се явил в съ­ня му и му ка­зал да си по­же­лае ка­к­во­то ис­ка. Цар Шло­мо си по­же­лал: "Лев шо­меа" - сър­це, ко­е­то умее да слу­ша. Не­раз­дел­на част от спо­со­б­но­ст­та на сър­ца­та ни да се вслу­ш­ват в по­у­ки­те на мъ­д­ро­ст­та на То­ра­та тря­б­ва да бъ­де и вслу­ш­ва­не­то в то­зи въ­т­ре­шен глас на сра­ме­ж­ли­вост пред ли­це­то на Б-г. Мо­же би то­ва е бил и един от ас­пе­к­ти­те на мол­ба­та на цар Шло­мо. Ду­ми­те на То­ра­та са: "... за да бъ­де Не­го­ви­ят страх на ва­ши­те ли­ца, за да не гре­ши­те...", т.е. ко­га­то има­ме та­зи въ­т­ре­ш­на сра­ме­ж­ли­вост пред Б-г, то­га­ва ние ня­ма да сгре­шим в де­ла­та си. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват: "Ис­ра­ел се ха­ра­к­те­ри­зи­ра с три ка­че­с­т­ва - сра­ме­ж­ли­вост, ми­ло­сър­дие и до­б­ри де­ла." Вси­ч­ки те са по­тен­ци­ал­но за­ло­же­ни в нас и ние с Бо­жи­я­та по­мощ тря­б­ва да се на­у­чим да ги про­я­вя­ва­ме в де­ла­та си. Амен.

 

Па­ра­ша Ми­ш­па­тим

 

Пре­ди вси­ч­ко тря­б­ва да ка­жем, че раз­де­лът Ми­ш­па­тим е мно­го бо­гат на за­по­ве­ди (об­що 53). Ха­там Со­фер от­бе­ля­з­ва, че по-го­ля­ма­та част от те­зи за­по­ве­ди ка­са­ят от­но­ше­ни­е­то ме­ж­ду чо­век и чо­ве­ка. Пона­ча­ло хо­ра­та в жи­во­та си дей­с­т­ват в три сфе­ри ед­но­в­ре­мен­но: от­но­ше­ни­е­то ме­ж­ду чо­век и дру­ги­те хо­ра, те­зи ме­ж­ду не­го и Тво­ре­ца и те­зи ме­ж­ду чо­век и са­мия не­го (чо­век по от­но­ше­ние на са­мия се­бе си съ­що тря­б­ва да пра­ви не­що). Те­зи три обе­к­та са пре­д­мет на на­ше­то вни­ма­ние и гри­жи. В Тал­му­да има мно­го съ­дър­жа­те­лен спор за то­ва ка­к­во тря­б­ва да изу­ча­ва, ка­к­во тря­б­ва да пра­ви чо­век, кой­то ис­ка да бъ­де по­ря­дъ­чен. Един мъ­д­рец ка­з­ва, че тря­б­ва да за­по­ч­не с изу­ча­ва­не за­ко­ни­те за "вре­ди­те" (ако ня­кой по­в­ре­ди вещ или ка­к­во­то и да е не­що на бли­ж­ния си, има мно­же­с­т­во за­ко­ни, ока­з­ва­щи как то­ч­но да за­п­ла­ти за да­де­на­та вре­да). Друг мъ­д­рец ка­з­ва, че тря­б­ва да изу­ча­ва ча­ст­та от Ми­ш­на­та "Пир­ке авот" ("Из­ре­че­ни­я­та на от­ци­те"), цел­та на ко­я­то е по­с­то­ян­но пред очи­те ни да бъ­дат вси­ч­ки по­ло­жи­тел­ни ка­че­с­т­ва, ко­и­то все­ки же­ла­ещ да ра­бо­ти над се­бе си чо­век тря­б­ва да пре­с­ле­д­ва. Тре­ти мъ­д­рец пък ка­з­ва, че тря­б­ва да изу­ча­ва за­ко­ни­те "Бра­хот" ("Бла­го­с­ло­ви­и­те").

Ма­а­рал от Пра­га обя­с­ня­ва, че за­ко­ни­те за вре­ди­те, то­ва е об­ласт на от­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду чо­век и чо­ве­ка, за­ко­ни­те "Пир­ке авот" - то­ва е из­ра­бо­т­ва­не­то на нра­в­с­т­ве­ни до­б­ро­де­те­ли, т.е. ра­бо­та­та над са­мия се­бе си - от­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду чо­век и са­мия не­го, а за­ко­ни­те "Бра­хот" - то­ва са от­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду чо­век и Б-г. Спо­рът ме­ж­ду те­зи мъ­д­ре­ци е не кое от те­зи три не­ща чо­век тря­б­ва да учи, а то­ва, ко­е­то тър­се­щи­ят по­ря­дъ­ч­ност чо­век тря­б­ва пър­во да за­по­ч­не да изу­ча­ва. И те­зи мъ­д­ре­ци ни по­д­с­ка­з­ват, че пър­во тря­б­ва да се учат за­ко­ни­те за вре­ди­те, тъй ка­то ка­къ­в­то и "су­пер­мен" да си ми­с­ли, че въз­пи­та­ва в се­бе си чо­век, ако той вре­ди с не­що на дру­ги­те, то­ва не стру­ва и пу­к­на­та па­ра. За то­ва и ве­д­на­га след си­най­с­ко­то от­к­ро­ве­ние пър­ви­те за­по­ве­ди, ко­и­то Ис­ра­ел по­лу­ча­ва, са пре­дим­но за вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду хо­ра­та. Мо­же би все­ки един от нас сам би се до­се­тил за ну­ж­да­та от та­ки­ва спра­ве­д­ли­ви пра­ви­ла ме­ж­ду нас, за­що­то те са мно­го ло­ги­ч­ни и яс­ни, но пър­ви­те за­по­ве­ди, ко­и­то Б-г ни да­ва след Си­най, са то­ч­но те­зи, с ко­и­то Той ис­ка да ни на­у­чи и да ни по­д­чер­тае, че Не­го­во­то же­ла­ние е пре­ди вси­ч­ко в спра­ве­д­ли­во­ст­та, ис­ти­на­та, ми­ра и чо­ве­ко­лю­би­е­то ме­ж­ду са­ми­те нас. То­ва е при­я­т­но в очи­те на Б-г, то­ва е Не­го­во­то же­ла­ние. Да по­мо­г­неш на при­я­тел или на не­при­я­тел (раз­би­ра се, не вси­ч­ки ви­до­ве не­при­я­те­ли), да та­иш лю­бов в сър­це­то си, чу­ж­да от вся­ка­к­ва за­вист, ом­ра­за, гняв, зло­ба, гор­дост и др. Вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду нас са мно­го сло­ж­ни, по­с­ле­д­с­т­ви­я­та от тях са ви­на­ги ре­ал­ни. Ако чо­век сгре­ши и не из­пъл­ни ня­коя за­по­вед пред Б-г, не ка­са­е­ща вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та му с хо­ра­та, то­ва ос­та­ва сле­да в све­та ка­то ця­ло, но са­ми­ят грях не да­ва пло­до­ве след се­бе си. В сле­д­ва­щия мо­мент чо­век се раз­кай­ва и се по­п­ра­вя - и ня­ма и сле­да от то­зи грях. Ка­к­во­то и да пра­вим, ние не мо­жем да по­в­ли­я­ем по ни­ка­къв на­чин на Б-г, да го из­ме­ним. Но ако на­г­ру­биш ня­кой, из­лъ­жеш ня­кой, от­к­ра­д­неш и т.н., то­ва ос­та­вя не­до­б­ра сле­да в са­мия чо­век. То­ва ве­че е ре­ал­на вре­да и не­й­но­то из­ку­пу­ва­не е по-тру­д­но. За то­ва Йом Ки­пур не из­ку­пва гре­хо­ве­те ме­ж­ду чо­век и чо­ве­ка - тря­б­ва са­ми­ят сгре­шил да по­и­с­ка про­ш­ка от то­зи, когото е оби­дил, из­лъ­гал и т.н. Ви­ж­да­ме, че за­по­ве­ди­те ме­ж­ду нас са из­к­лю­чи­тел­но от­го­вор­ни и изи­с­к­ват на мо­мен­ти до­ри по-го­ле­ми уси­лия от­кол­ко­то те­зи, ка­са­е­щи вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та ни с Б-г.

Не­ка раз­г­ле­да­ме един от за­ко­ни­те ме­ж­ду чо­век и чо­ве­ка в па­ра­ша­та Ми­ш­па­тим. Има­ме сле­д­на­та си­ту­а­ция: Ев­ре­ин от­к­ра­д­ва не­що, ули­ча­ват го, че е ви­но­вен - от гле­д­на то­ч­ка на за­ко­на той тря­б­ва да вър­не от­к­ра­д­на­то­то, а ако ня­ма па­ри съ­дът го про­да­ва на ня­кой (за­дъл­жи­тел­но на ев­ре­ин) и с те­зи па­ри връ­щат на пър­во­на­чал­ния со­б­с­т­ве­ник от­к­ра­д­на­то­то. Се­га­ш­ни­ят му го­с­по­дар ня­ма пра­во да се от­на­ся към не­го не­по­ч­ти­тел­но, тря­б­ва да му да­ва ра­бо­та не по­ве­че от 8 ча­са, в си­ту­а­ции, в ко­и­то тря­б­ва да из­бе­ре ня­кое удо­б­с­т­во за се­бе си или за ро­ба си - тря­б­ва да го да­де на ро­ба си ев­ре­ин. За то­ва Тал­му­дът ка­з­ва: кой­то ку­пу­ва роб ев­ре­ин, все ед­но си ку­пу­ва го­с­по­дар. Са­мо мно­го бо­га­ти хо­ра мо­г­ли да ку­пу­ват ро­би ев­реи. При то­ва, ка­к­то се ви­ж­да, не би­ло от же­ла­ние за пе­чал­ба, а от же­ла­ние да по­мо­г­нат на бра­тя­та си в та­зи срам­на и те­ж­ка за са­мия роб и се­мей­с­т­во­то му си­ту­а­ция. Го­с­по­да­рят се гри­жи съ­що и за ця­ло­то му се­мей­с­т­во, ка­то им оси­гу­ря­ва вси­ч­ко не­об­хо­ди­мо. То­ра­та да­ва срок, ма­к­си­мум 6 го­ди­ни, кой­то е от­к­ра­д­нал, да бъ­де роб (за­ви­си от раз­ме­ра на кра­ж­ба­та). На се­д­ма­та го­ди­на ев­ре­и­нът е сво­бо­ден.

Ще се опи­та­ме да из­ва­дим по­у­ка от за­ко­на на То­ра­та със сле­д­ния при­мер: Чо­век за­би­ва пи­рон с чук, без да ис­ка вме­с­то пи­ро­на уд­ря ръ­ка­та си. Ка­к­во пра­ви? Пре­вър­з­ва ръ­ка­та си, а не взи­ма чу­ка, за да на­ка­же здра­ва­та ръ­ка. Та­ка вме­с­то без­с­ми­с­ле­ни за­т­во­ри, в ко­и­то чо­век тру­д­но мо­же да из­ле­ку­ва ко­ре­на на гре­ш­ка­та си, То­ра­та го по­с­та­вя в ко­рен­но раз­ли­ч­на си­ту­а­ция. При чо­век, кой­то се гри­жи за не­го и се­мей­с­т­во­то му, с до­б­ро от­но­ше­ние и т.н. - вси­ч­ко то­ва за да му се да­де нов шанс. В та­зи си­ту­а­ция той мо­же да се из­ле­ку­ва, ка­то, раз­би­ра се, на­ра­в­но с то­ва То­ра­та и го на­ка­з­ва (ка­к­ви­то и при­ви­ле­гии да има, все пак той е роб и то­ва е срам­но). А сми­съ­лът на за­т­во­ра ка­къв е? Ра­ви­нът на рав Ка­х­лон ка­з­вал, че за­т­во­рът - то­ва е ака­де­мия за пре­с­тъ­п­ни­ци, за­що­то там се го­во­ри са­мо за то­ва кой ка­к­во е на­п­ра­вил и как са го хва­на­ли. Ста­ти­с­ти­ка­та по­ка­з­ва, че мно­го го­лям про­цент от те­зи, ко­и­то ве­д­нъж са би­ли там, се връ­щат от­но­во. На­про­тив, То­ра­та не ис­ка са­мо да на­ка­з­ва, тя ис­ка да­де­ният ев­ре­ин да се из­ле­ку­ва и един­с­т­ве­но  Бо­жи­я­та мъ­д­рост мо­же да съ­че­тае по та­къв съ­вър­шен на­чин най-стро­га­та спра­ве­д­ли­вост с най-ве­ли­ка­та и съ­к­ро­ве­на ми­лост. Ви­ж­да­ме как ние има­ме те­зи за­ко­ни от две-три хи­ля­ди го­ди­ни, а в све­та ед­ва едва отскоро за­по­ч­ват да се про­к­ра­д­ват за­ко­ни ка­то - "осъ­ж­да­не на об­ще­с­т­ве­нопо­ле­зен труд", ко­е­то е ня­ка­къв ек­ви­ва­лент на спо­ме­на­та­та по-го­ре за­по­вед. Ще за­вър­шим с ду­ми­те на То­ра­та: "... и па­зе­те за­ко­на, за­що­то той е ва­ша­та мъ­д­рост и ва­ши­ят ра­зум пред очи­те на на­ро­ди­те, ко­и­то ще чу­ят за вси­ч­ки те­зи по­ве­ле­ния и ще ре­кат: "Ето мъ­дър и ра­зу­мен е то­зи ве­лик на­род."

 

 

Па­ра­ша Те­ру­ма

 

Ашем (Б-г) по­же­лал об­щи­на­та на Ис­ра­ел да по­с­т­ро­ят Ми­ш­кан (пре­но­сен Храм), къ­де­то по­с­то­ян­но, на­ми­рай­ки се сред ев­рей­с­кия на­род, пре­би­ва­ва­ла Не­го­ва­та Ше­хи­на (при­съ­с­т­вие). Ми­ш­ка­на оба­че, по­с­т­ро­ен от дър­во и дру­ги ма­те­ри­а­ли, е са­мо сим­вол на ис­тин­с­ко­то ме­с­то­на­хо­ж­де­ние на Ше­хи­на­та. А къ­де е не­й­но­то ис­тин­с­ко мя­с­то? В сър­це­то на все­ки ев­ре­ин. За­по­ве­ди­те на То­ра­та и из­пъл­не­ни­е­то им са да­де­ни на чо­ве­ка, за да мо­же той, ов­ла­дя­вай­ки не­й­ни­те тай­ни, да се на­у­чи да ви­ка ду­ха Бо­жи вър­ху се­бе си на по­мощ. Ва­ж­но е, ако се из­ра­зим по-але­го­ри­чно - как чо­век ще изо­ре, как ще за­сее за раз­ме­ра на край­ния уро­жай. Ако ние из­пъл­ня­ва­ме за­по­ве­ди­те ре­в­но­с­т­но, ка­к­то по­ве­ля­ва То­ра­та, то ско­ро ще ви­дим "пло­до­ве­те" - то­ва е ве­ли­ки­ят Бо­жи дар - мъ­д­ро­ст­та. (р. Ба­хя бен Па­ку­да). Рам­бан го­во­ри, че Ми­ш­ка­нът бил пре­д­на­з­на­чен да съ­х­ра­ни за вси­ч­ки по­ко­ле­ния сви­де­тел­с­т­во за Сла­ва­та на Ашем, ко­я­то се от­к­ри­ла на на­ро­да на Ис­ра­ел на пла­ни­на­та Си­най. Друг ко­мен­та­тор - Сфор­но, обя­с­ня­ва, че ако не бил гре­хът със зла­т­ния те­лец, ня­ма­ло да има ну­ж­да от ни­ка­к­ви съ­о­ръ­же­ния от зла­то и сре­б­ро, за да се при­в­ли­ча Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие на зе­мя­та. До­ри най-оби­к­но­вен ол­тар, по­с­т­ро­ен къ­де­то и да е, би бил до­с­та­тъ­чен, за да по­с­лу­жи ка­то мя­с­то, къ­де­то Ше­хи­на­та да пре­би­ва­ва в сре­ди­те на Ис­ра­ел. Раз­де­ли­те на То­ра­та Те­ру­ма и Те­ца­ве пре­д­ше­с­т­ват опи­с­ва­не­то на гре­ха със зла­т­ния те­лец, за кой­то се го­во­ри по-къ­с­но в па­ра­ша­та Ки ти­са. Хро­но­ло­ги­че­с­ки пър­во бил гре­хът с те­ле­ца, но То­ра­та на­ро­ч­но сме­ня хро­но­ло­ги­я­та, за да ни на­у­чи, че Б-г при­го­т­вя ле­кар­с­т­во за чо­ве­ш­ки­те гре­хо­ве, още пре­ди чо­век да съ­г­ре­ши. Със своя грях ев­ре­и­те про­го­ни­ли Ше­хи­на­та да се от­де­ли в Не­бе­са­та, бла­го­да­ре­ние на Ми­ш­ка­на Ше­хи­на­та от­но­во се вър­на­ла на зе­мя­та.

Ми­ш­ка­нът бил из­то­ч­ник на ду­хо­вен по­дем, це­ли­ят на­род по­с­то­ян­но бил сви­де­тел на яв­ни­те чу­де­са в Ми­ш­ка­на и по-къ­с­но в Хра­ма. (Ми­ш­ка­нът съ­ще­с­т­ву­вал са­мо до­ка­то ев­ре­и­те би­ли в пу­с­ти­ня­та. По-къ­с­но цар Шло­мо по­с­т­ро­ил Хра­ма и вне­съл в не­го мно­го от ча­с­ти­те на Ми­ш­ка­на.) Те­зи яв­ни чу­де­са убе­ж­да­ва­ли хо­ра­та, че ме­ж­ду тях и Б-г има осо­бе­ни от­но­ше­ния, по­до­б­ни на те­зи, ка­к­то ме­ж­ду ба­ща и де­ца­та му.

Все­ки тря­б­ва­ло да да­де по по­ло­вин ше­кел за по­с­т­ро­я­ва­не­то на Ми­ш­ка­на, а след то­ва до­б­ро­вол­ни да­ро­ве (те­ру­ма) от зла­то, сре­б­ро, пла­то­ве и др. - та­ка вси­ч­ки за­е­д­но уча­с­т­ва­ли в при­в­ли­ча­не­то на Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие ме­ж­ду нас и все­ки чу­в­с­т­вал Ми­ш­ка­на бли­зък, ка­то свой. Никой евреин няма да обеднее с половин шекел, а всеки от нас има еднакво право на близост с Б-г всички ние сме еднакво скъпи в Неговите очи. Ако знаем тази проста истина, че човека до нас е също толкова обичан от Г-спод като нас ще виждаме качества като завист, омраза и подобни, че са наистина грозни и безсмислени.

Пре­ди да опи­шем на­к­ра­т­ко ня­кои от най-ос­но­в­ни­те ча­с­ти на Ми­ш­ка­на, ще от­бе­ле­жим, че ка­то ця­ло Б-г е дал на Ис­ра­ел три ко­ро­ни - Ко­ро­на­та на То­ра­та, Ко­ро­на­та на Све­ще­ни­ци­те и Ко­ро­на­та на Ца­ре­те.

 

Ча­с­ти на Ми­ш­ка­на

 

Ко­в­чег на За­ве­та - сим­во­ли­ч­но­то му зна­че­ние е Ко­ро­на­та на То­ра­та.

Жер­т­ве­ник - сим­вол на Ко­ро­на­та на Све­ще­ни­ци­те.

Ма­са - сим­вол на Ко­ро­на­та на Ца­ре­те. Ще от­бе­ле­жим, че днес ня­ма­ме ма­са, ко­я­то е би­ла из­то­ч­ник на бла­го­с­ло­вия за пре­х­ра­на­та ни. Вме­с­то то­ва за из­то­ч­ник на та­ко­ва бла­го­с­ло­ве­ние днес слу­жи ма­са­та на все­ки ев­ре­ин. Ща­с­т­лив е чо­ве­кът, на ма­са­та на кой­то се ка­з­ват ду­ми от То­ра­та (Бир­кат ама­зон) и има дял за бе­д­ни­те. Ако чо­век та­ка ус­т­рои ма­са­та си, то на­к­рая се по­я­вя­ват два­ма ан­ге­ли. Еди­ни­ят ка­з­ва: "Ето то­ва е ма­са, ко­я­то е пред ли­це­то на Все­ви­ш­ния. Не­ка на нея ви­на­ги да има не­бе­с­но бла­го­с­ло­ве­ние!" Вто­ри­ят ан­гел по­в­та­ря те­зи ду­ми и за­вър­ш­ва: "Не­ка та­зи ма­са бъ­де пред ли­це­то на Ашем в то­зи свят и в бъ­де­щия свят!"

Ко­ро­на­та на изу­ча­ва­не­то на То­ра­та е на по-ви­со­ко ни­во от дру­ги­те две, за­то­ва мя­с­то­то, къ­де­то се дър­жи Ко­в­че­гът на За­ве­та (скри­жа­ли­те с де­сет­те Бо­жи за­по­ве­ди би­ли в не­го) се на­ри­ча Све­тая Све­тих. Ко­ро­на­та на Све­ще­ни­ци­те е да­де­на на Аа­рон и си­но­ве­те му, а та­зи на Ца­ре­те - на Да­вид и по­том­с­т­во­то му. За­то­ва и за­по­ве­ди­те за по­с­т­ро­я­ва­не­то на ма­са­та и жер­т­ве­ни­ка са да­де­ни в един­с­т­ве­но чи­с­ло. Но за­по­ве­д­та за по­с­т­ро­я­ва­не Ко­в­че­га на За­ве­та е да­де­на в мно­же­с­т­ве­но чи­с­ло, за­що­то Ашем ис­ка це­ли­ят ев­рей­с­ки на­род да има дял в Ко­ро­на­та на То­ра­та.

Ме­но­ра­та пре­д­с­та­в­ля­ва са­ма­та мъ­д­рост на То­ра­та, ко­я­то се сра­в­ня­ва със све­т­ли­на. Вся­ка за­по­вед се сра­в­ня­ва със свещ, го­ря­ща пред Б-г. ("За­що­то за­по­ве­д­та е све­тил­ник, а То­ра­та све­т­ли­на" - Ми­ш­лей, При­т­чи.) Ко­га­то ев­ре­и­нът из­пъл­ня­ва за­по­вед, се при­б­ли­жа­ва до Б-г, све­т­ли­на­та на Ме­но­ра­та про­гон­ва тъм­ни­на­та на не­ве­де­ни­е­то и ос­ве­ща­ва ду­ша­та.

Ще за­вър­шим с ед­на ис­то­рия. Ко­га­то рав Ка­х­лон пре­ди 8-9 го­ди­ни оти­шъл за пръв път в Пло­в­див, слу­чай­но ви­дял ста­ра же­на да па­ли све­щи в Бейт ми­д­ра­ша. Той я по­пи­тал ка­к­во е то­ва и тя му от­го­во­ри­ла, че то­ва е нер та­мид. Ра­ви­нът се по­ин­те­ре­су­вал да­ли знае ка­к­во оз­на­ча­ва то­ва, но же­на­та вди­г­на­ла ра­ме­не и ка­за­ла: "Не знам, но ве­че 40 го­ди­ни все­ки ден па­ля те­зи све­щи." До­ри в да­ле­ч­ния га­лут (за­то­че­ние), до­ри по най-сим­во­ли­чен на­чин ев­ре­и­нът па­зи най-съ­к­ро­ве­но­то, ко­е­то има - све­т­ли­на­та на на­ша­та То­ра, ко­я­то ни па­зи от бе­ди. Ко­га­то Ан­ти­о­хус вля­зъл да раз­ру­ши Хра­ма, из­дал за­по­вед: "Пър­во за­га­се­те Ме­но­ра­та, за­що­то ина­че не мо­жем да ги по­бе­дим!"...

 

Па­ра­ша Те­ца­ве

 

В та­зи гла­ва на­ми­ра­ме де­тайл­но опи­са­ние на оде­ж­ди­те на ко­а­ни­ми­те и пър­во­с­ве­ще­ни­ка (Ко­ен а-га­дол). Те­зи оде­ж­ди се съ­с­то­я­ли от че­ти­ри ча­с­ти, пре­д­на­з­на­че­ни за оби­к­но­ве­ни­те ко­е­ни, и осем ча­с­ти за пър­во­с­ве­ще­ни­ка. Ос­вен то­ва пър­во­с­ве­ще­ни­кът но­сел спе­ци­ал­на дре­ха, уши­та със зла­т­ни ни­ш­ки. Све­ще­ни­ци­те тря­б­ва­ло да но­сят те­зи дре­хи по вре­ме на слу­ж­ба­та им в Хра­ма, ина­че слу­ж­ба­та им да се счи­та ка­то не­съ­с­то­я­тел­на. Ав­то­рът на кни­га­та "Се­фер а-хи­нух" (счи­та се, че то­ва е р. Аа­рон а-Ле­ви от Бар­се­ло­на, XIII век) го­во­ри за осо­бе­но­то вли­я­ние на дре­хи­те на ко­е­ни­те, ко­е­то те ока­з­ва­ли на са­мия ко­ен, а съ­що и на хо­ра­та, ко­и­то го гле­да­ли. Той пи­ше: "Чо­век се пле­ня­вал от дей­с­т­ви­я­та, вър­ше­ни от све­ще­ни­ка по вре­ме на слу­ж­ба­та. Вси­ч­ки не­го­ви ми­с­ли и стрем­ле­ния би­ли по­гъл­на­ти от слу­ч­ва­що­то се там. Ми­с­ли­те на са­мия све­ще­ник тря­б­ва­ло да бъ­дат из­ця­ло при­ко­ва­ни в слу­ж­ба­та. За­то­ва та­ка не­об­хо­ди­ма би­ла осо­бе­на оде­ж­да, ко­я­то да слу­жи ка­то на­по­м­ня­не на ко­е­на за не­го­ви­те за­дъл­же­ния, да му на­по­м­ня пред Ко­го той стои." Чо­век, кой­то гле­дал ко­е­ни­те в те­х­ни­те све­ти оде­ж­ди, се вдъ­х­но­вя­вал в раз­ка­я­ние за сво­и­те гре­хо­ве.

Вся­ка от­дел­на част от об­ле­к­ло­то им има сво­е­то сим­во­ли­ч­но зна­че­ние. Ще обя­с­ним един от ас­пе­к­ти­те на то­ва зна­че­ние след мал­ко, но пър­во ще раз­ка­жем ед­на ис­то­рия от Тал­му­да.

 

Але­к­сан­дър Ве­ли­ки и Пър­во­с­ве­ще­ни­кът

Тал­муд, Йо­ма 69а

 

На 25 те­вет са­ма­ри­тя­ни­те (най-зли­те вра­го­ве на Ис­ра­ел по то­ва вре­ме) до­ш­ли при Але­к­сан­дър Ма­ке­дон­с­ки и по­и­с­ка­ли раз­ре­ше­ние да раз­ру­шат Хра­ма. Той им го дал. Раз­ка­за­ли то­ва на Ши­мон Пра­ве­д­ни­ка (Ши­мон а-ца­дик). Ка­к­во на­п­ра­вил той? Об­ля­къл сво­и­те све­ще­ни­че­с­ки оде­ж­ди и се от­п­ра­вил към Але­к­сан­дър Ма­ке­дон­с­ки за­е­д­но с ня­кои зна­т­ни хо­ра. Вър­ве­ли ця­ла нощ, до­ка­то не се раз­ви­де­ли­ло. Але­к­сан­дър Ма­ке­дон­с­ки ги ви­дял и по­пи­тал: "Кои са те­зи хо­ра?" Са­ма­ри­тя­ни­те му от­го­во­ри­ли: "То­ва са ев­ре­и­те, ко­и­то въ­с­та­на­ха про­тив теб." Ко­га­то ца­рят ви­дял Ши­мон а-ца­дик, той сля­зъл от но­сил­ка­та и па­д­нал пред не­го на ко­ле­не. По­ра­зе­ни­те са­ма­ри­тя­ни по­пи­та­ли как та­къв ве­лик цар мо­же да па­да на ко­ле­не пред то­зи ев­ре­ин. Але­к­сан­дър Ма­ке­дон­с­ки от­вър­нал, че об­ра­зът на то­зи свят чо­век му по­ма­гал да по­бе­ж­да­ва във вси­ч­ки би­т­ки. Той по­пи­тал но­во­до­ш­ли­те за­що са до­ш­ли и те му от­вър­на­ли: "Ни­ма е въз­мо­ж­но те­зи ези­ч­ни­ци да те уго­во­рят да раз­ру­шиш Хра­ма, къ­де­то за теб и тво­я­та дър­жа­ва се въз­на­сят мо­ли­т­ви?" "Кои са те?" - по­пи­тал Але­к­сан­дър. "Те­зи, ко­и­то са пред теб (т.е. са­ма­ри­тя­ни­те)" - от­вър­на­ли ев­ре­и­те. Але­к­сан­дър ги пре­дал в ръ­це­те на Пър­во­с­ве­ще­ни­ка.

 

В Тал­му­да се ка­з­ва, че все­ки пре­д­мет от дре­хи­те на Пър­во­с­ве­ще­ни­ка тря­б­ва­ло да из­ку­пи оп­ре­де­лен грях. Ще по­со­чим ос­но­в­ни­те ча­с­ти от дре­хи­те и ус­по­ре­д­но с то­ва на­к­ра­т­ко ще обя­с­ним ка­къв грях из­ку­пва вся­ка от тях.

Ке­то­нет (ри­за) - из­ку­пва­ла убий­с­т­ва­та, не­на­ка­за­ни от бейт-ди­на (съ­да) по при­чи­на от­съ­с­т­ви­е­то на два­ма сви­де­те­ли. Ри­за­та би­ла из­б­ра­на за из­ку­пва­не­то то­ч­но на то­зи грях, за­що­то ня­ко­га бра­тя­та на­то­пи­ли имен­но ри­за­та на Йо­сеф в кръв.

Ми­х­на­са­им (пан­та­ло­ни) - из­ку­пва­ли без­н­ра­в­с­т­ве­ни­те по­с­тъ­п­ки.

Ми­ц­не­фет и ми­г­ба­ат (по­к­ри­ва­ла за гла­ва) - из­ку­пва­ли гре­хо­ве­те от дър­зост. Ашем (Б-г) ка­зал: "Не­ка по­к­ри­ва­ло­то (тюр­ба­на, ша­п­ка­та) на ко­е­на да из­ку­пи гре­ха от ви­со­ко­ме­ри­е­то (на­ди­г­на­та­та гла­ва)."

Ав­нет (ко­лан) - но­сел се на гър­ди­те в об­ла­ст­та на сър­це­то и за то­ва из­ку­пвал не­до­б­ри­те ми­с­ли, ко­и­то се по­я­вя­ва­ли в сър­це­то. Дъл­жи­на­та му би­ла 32 ла­къ­тя. Вся­ка бу­к­ва на ив­рит има ци­ф­ро­ва стой­ност: алеф - 1, бет - 2 и т.н. Ду­ма­та лев (сър­це) на ив­рит се пи­ше с бу­к­ви­те ла­мед и бет - об­ща­та им стой­ност е 32. То­ч­но тол­ко­ва е, ка­к­то ка­за­х­ме, дъл­жи­на­та на ко­ла­на.

Хо­шен (на­г­ръ­д­ник) - из­ку­пва не­п­ра­вил­ни­те ре­ше­ния на съ­да, тъй ка­то ко­е­нът го но­сел над сър­це­то. Гре­ш­но­то ре­ше­ние на съ­да ид­ва от не­до­б­ри ми­с­ли в сър­це­то.

Ефод (пре­с­тил­ка) - из­ку­пва гре­ха от идо­ло­по­к­лон­с­т­во. То­га­ва идо­ло­по­к­ло­нни­ци­те но­сели по­до­б­ни на ефо­да пре­с­тил­ки. Та­ка ефо­дът на Пър­во­с­ве­ще­ни­ка при­на­сял из­ку­п­ле­ние за идо­ли­те, на ко­и­то оби­к­но­ве­но се по­к­ла­ня­ли, ко­га­то но­се­ли та­ки­ва дре­хи.

Ме­ил (връ­х­на дре­ха) - из­ку­пва зло­ре­чи­е­то (ла­шон а-ра). Ме­и­лът из­ку­пва зло­ре­чие, из­ре­че­но яв­но, а бла­го­во­ни­я­та, при­на­ся­ни от Аа­рон, из­ку­пва­ли зло­ре­чи­е­то, про­из­не­се­но тай­но.

Циц (на­чел­на пла­с­ти­на с на­д­пис "Свят на Б-г") - из­ку­пва без­с­ра­ми­е­то, за ко­е­то го­во­ри про­ро­кът: "Че­ло на раз­в­ра­т­ни­ца имаш ти, не ис­ка­ше да се за­с­ра­миш." (Йер­ми­яу 3,3)

 

 

Па­ра­ша Ки ти­са

 

В па­ра­ша­та Ки ти­са се раз­ка­з­ва за гре­ха със зла­т­ния те­лец.

По­ко­ле­ни­е­то, из­ля­з­ло от Еги­пет, хо­ра­та, ви­де­ли яв­ни чу­де­са - еги­пе­т­с­ки­те на­ка­за­ния и раз­делядето на мо­ре­то, ко­и­то сто­я­ли на пла­ни­на­та Си­най и чу­ли гла­са на Б-г, Кой­то им го­во­рел из сред огъ­ня, как мо­г­ло изо­б­що да се слу­чи по­до­б­но не­що - да си на­п­ра­вят идол?

Ще ци­ти­ра­ме обя­с­не­ни­е­то на рав Йе­у­да а-Ле­ви в кни­га­та му "Ку­за­ри", ко­е­то в об­щи ли­нии е по­до­б­но на мне­ни­е­то и на по-го­ля­ма част от мъ­д­ре­ци­те: "По оне­зи вре­ме­на вси­ч­ки на­ро­ди слу­же­ли по ня­ка­къв на­чин. Да­же фи­ло­со­фи­те, ко­и­то го­во­ре­ли за един­с­т­во­то на Б-г и не­го­во­то съ­ще­с­т­ву­ва­не, не мо­г­ли да се из­ба­вят от то­ва - да не на­п­ра­в­ля­ват сво­я­та слу­ж­ба в ня­ка­к­ва оп­ре­де­ле­на ви­ди­ма фор­ма. Те обя­с­ня­ва­ли, че то­зи об­раз при­в­ли­ча към се­бе си оп­ре­де­ле­ни бо­же­с­т­ве­ни ка­че­с­т­ва... по­до­б­но на то­ва, ка­к­то ние днес по­чи­та­ме на­ши­те све­ти ме­с­та. Не­въз­мо­ж­но би­ло да се убе­ди тъл­па­та да слу­жи на не­що не­о­съ­з­на­е­мо. Си­но­ве­те на Ис­ра­ел ча­ка­ли Мо­ше да се спу­с­не от пла­ни­на­та и да им до­не­се от Г-д не­що ви­ди­мо, към ко­е­то те ще мо­гат да обър­нат сво­е­то слу­же­ние, ка­к­то пре­ди би­ло с Об­ла­ч­ния стълб и Ог­не­ния стълб, ко­и­то ги съ­п­ро­во­ж­да­ли след Из­хо­да им от Еги­пет. На­ро­дът чул де­сет­те за­по­ве­ди и след то­ва Мо­ше се ка­чил на пла­ни­на­та, за да до­не­се на ев­ре­и­те скри­жа­ли­те и да на­п­ра­ви Ко­в­че­га, кой­то би ста­нал за тях ви­дим сим­вол, съ­дър­жащ скри­жа­ли­те на за­ве­та с Г-д. Към то­зи сим­вол те ще мо­гат да обър­нат сво­е­то слу­же­ние. На­ро­дът ос­та­нал да ча­ка Мо­ше и вси­ч­ки ев­реи не сме­ни­ли ни­то дре­хи­те, ни­то ук­ра­ше­ни­я­та си - вси­ч­ки ос­та­на­ли то­ч­но та­ка, ка­к­то би­ли по вре­ме на от­к­ро­ве­ни­е­то на Си­най. И та­ка те го ча­ка­ли че­ти­ри­де­сет дни -  а той (Мо­ше) до­ри не се сбо­гу­вал с тях и не взел да­же по­не мал­ко хра­на със се­бе си. И то­га­ва в сър­ца­та на ня­кои от тях се за­ро­ди­ли мра­ч­ни ми­с­ли. Ду­ши­те се за­в­ла­де­ли от от­ча­я­ние и в края на кра­и­ща­та ня­кои от тях по­чу­в­с­т­ва­ли не­об­хо­ди­мост от ня­ка­къв осе­за­ем обект на слу­же­ние, та­ка ка­к­то би­ло у вси­ч­ки на­ро­ди. При то­ва те не се от­ка­за­ли от Б-г, Кой­то ги из­вел от Еги­пет. Те са­мо ис­ка­ли пред тях да има ня­ка­къв пре­д­мет, на кой­то да мо­гат да гле­дат, ко­га­то раз­ка­з­ват за чу­де­са­та, ко­и­то им на­п­ра­вил Г-д... та­ка ка­к­то ние гле­да­ме (днес) не­бе­то (и си ми­с­лим за Б-г)... И гре­хът им се съ­с­то­ял в то­ва, че на­п­ра­ви­ли изо­б­ра­же­ние, ко­е­то би­ло за­б­ра­не­но за тях, то би­ло из­г­ра­де­но от со­б­с­т­ве­ни­те им ръ­це, не­що, за ко­е­то не им би­ло за­по­вя­да­но от Б-г, ка­к­то при ня­кои от све­ще­ни­те пре­д­ме­ти в Ми­ш­ка­на. Тря­б­ва да се по­м­ни, че съ­з­да­ва­не­то на те­ле­ца би­ло пре­д­ше­с­т­ва­но от спо­ро­ве и са­мо 3000 от 600 000 (ев­реи в пу­с­ти­ня­та) за­по­ч­на­ли да му се кла­нят".

Въ­п­ре­ки че са­мо 3000 ду­ши от на­ро­да се по­к­ло­ни­ли на те­ле­ц, Б-г на­ме­рил вси­ч­ки за ви­но­в­ни, тъй ка­то с мъл­ча­ни­е­то си по­з­во­ли­ли да ста­не та­ко­ва по­зор­но пред Не­го де­ло. Тал­му­дът в ча­ст­та "Аво­да за­ра" (“чу­ж­да слу­ж­ба” - идо­ло­по­к­лон­с­т­во) ка­з­ва: "Със слу­же­не­то си на те­ле­ца ев­ре­и­те по­ка­за­ли, че идо­ло­по­к­лон­с­т­во­то ги ус­т­рой­ва. По-кон­к­ре­т­но съ­щ­но­ст­та на то­ва идо­ло­по­к­лон­с­т­во обя­с­ня­ва си­на на Рам­бам - р. Ав­ра­ам: "Учи ме мо­ят ба­ща и учи­тел, бла­го­с­ло­ве­на да е па­мет­та му, че то­ва (пра­ве­не­то на те­ле­ца) ста­на­ло, за­що­то те още се дър­жа­ли за сво­и­те ас­т­ро­ло­ги­че­с­ки идеи и вяр­ва­ли, че из­ле­з­ли от Еги­пет под зна­ка на съ­з­ве­з­ди­е­то на Те­ле­ца и че тя­х­на­та съ­д­ба се уп­ра­в­ля­ва още (ос­вен и от Б-г) и от ня­ка­к­ви ези­че­с­ки пре­д­с­та­ви и вяр­ва­ния." От слу­чая с те­ле­ца ви­ж­да­ме, че ни­ка­к­ви яв­ни и без­с­пор­ни чу­де­са не мо­гат да из­ме­нят чо­ве­ш­ка­та при­ро­да. кол­ко­то и да са по­т­ре­са­ва­щи, те мо­гат да из­ме­нят по­ве­де­ни­е­то на чо­век вре­мен­но, и не са (са­ми по се­бе) до­с­та­тъ­ч­ни да на­п­ра­вят да­де­ния чо­век за­ви­на­ги друг. Рам­бам в "Мо­ре не­ву­хим" го­во­ри то­ч­но за не­с­по­со­б­но­ст­та на чо­век да се пре­ро­ди в своя про­ти­во­по­ло­ж­ност (в раз­ли­ч­ни­те сфе­ри на жи­во­та) ми­г­но­ве­но. То­ва спо­ред не­го е при­чи­на­та си­но­ве­те на Ис­ра­ел да оби­ка­лят в пу­с­ти­ня­та 40 го­ди­ни, пре­ди да вля­зат в при­го­т­ве­на­та за тях зе­мя... "до­ка­то на­ро­дът не при­ви­к­не към си­ла и без­с­т­ра­шие - тъй ка­то е из­ве­с­т­но, че фи­зи­че­с­ки­те ли­ше­ния (те би­ли в пу­с­ти­ня­та) за­ка­ля­ват, а тя­х­на­та про­ти­во­по­ло­ж­ност - от­с­ла­б­ва ду­ха. Ро­ди­ло се но­во по­ко­ле­ние, не­при­ви­к­на­ло към ро­б­с­т­во и уни­же­ние". За­то­ва не би­ва да се уди­в­ля­ва­ме, че 3000 (0.5% от на­ро­да), ко­и­то сто­я­ли в по­д­но­жи­е­то на пла­ни­на­та Си­най и чу­ли гла­са Бо­жий из сред огъ­ня, след 40 дни си на­п­ра­ви­ли те­лец и пля­с­ка­ли пред не­го. Чо­век не мо­же да се пре­вър­не из­ве­д­нъж от идо­ло­по­к­ло­нник в слу­га на Б-г. То­ва мо­же да ста­не са­мо чрез про­дъл­жи­тел­но при­у­ча­ва­не към жи­во­та по за­ко­ни­те на То­ра­та и не­й­ни­те за­по­ве­ди, ко­и­то об­х­ва­щат вси­ч­ки сфе­ри на чо­ве­ш­ко­то би­тие (Не­ха­ма Лей­бо­вич).

Въ­п­ре­ки вси­ч­ко не би­ва да се ома­ло­ва­жа ду­хо­в­но­то ве­ли­чие на по­ко­ле­ни­е­то от пу­с­ти­ня­та. След про­из­на­ся­не­то на: "Ще пра­вим и ще слу­ша­ме" хо­ра­та от то­ва по­ко­ле­ние при­ли­ча­ли по-ско­ро на ан­ге­ли от­кол­ко­то на хо­ра. Те до­с­ти­г­на­ли ни­во­то, на ко­е­то се на­ми­рал Адам пре­ди гре­ха му, и Ашем (Б-г) ги обя­вил за не­по­д­в­ла­с­т­ни на смърт­та. Цар Да­вид ка­з­ва за то­ва по­ко­ле­ние: "Ща­с­т­ли­ви са те­зи, чи­и­то пъ­ти­ща са съ­вър­ше­ни, ко­и­то хо­дят по пъ­ти­ща­та на То­ра­та на Все­ви­ш­ния" (Те­и­лим, псал­ми - 119:1). Ашем из­б­рал по­ко­ле­ни­е­то от пу­с­ти­ня­та от вси­ч­ки ос­та­на­ли за по­лу­ча­ва­не­то на То­ра­та и Той зна­ел, че вси­ч­ки те са пра­ве­д­ни­ци. Те би­ли сил­ни ду­хом и дър­жа­ли под кон­т­рол вле­че­ни­я­та си към зло­то (пре­ка­ле­но­то ро­бу­ва­не на ма­те­ри­ал­но­то и др...). Ни­кой от нас не мо­же да раз­бе­ре що за из­пи­та­ние е идо­ло­по­к­лон­с­т­вото, тъй ка­то по вре­ме­то на Вто­рия храм Ез­ра и Го­ле­мият Си­не­д­рин се по­мо­ли­ли на Б-г да пре­ма­х­не то­ва из­пи­та­ние от Ис­ра­ел, за­що­то ви­де­ли кол­ко па­гу­б­но вли­яе то­зи грях на на­ро­да. Те съ­що от­ме­ни­ли ин­тим­ни­те же­ла­ния ме­ж­ду де­ца и ро­ди­те­ли, бли­з­ки и ро­д­ни­ни и т.н. Днес про­с­то та­ко­ва же­ла­ние ня­ма у нас, за­то­ва ни­кой от нас не мо­же да раз­бе­ре гре­ха на те­зи 3000 ерев рав (еги­п­тя­ни, тръ­г­на­ли с Ис­ра­ел след на­пу­с­ка­не­то им на Еги­пет). Ця­ла­та ис­то­рия с те­ле­ца ни учи и ни до­ка­з­ва, че кол­ко­то и да­ле­че да се е от­к­ло­ни­ла ев­рей­с­ка­та об­щ­ност от пъ­ти­ща­та на То­ра­та, за нея ви­на­ги ос­та­ва въз­мо­ж­но раз­ка­я­ни­е­то и връ­ща­не­то към Б-г. Ако след из­вър­ш­ва­не­то на тол­ко­ва стра­шен грях ка­то гре­ха с те­ле­ца, Все­ви­ш­ни­ят от­но­во при­ел си­но­ве­те на Ис­ра­ел, то се­га ни­то ед­на об­щ­ност не мо­же да за­я­ви, че е па­д­на­ла пре­ка­ле­но ни­з­ко, за да се вър­не към Не­го.

Искали да научат един равин да играе шах и накратко започнали да му обясняват правилата, едно от правилата е както знаем, че веднъж ако ти вземат дадена фигура, то не може да си я върнеш (в общия случай). Когато чул това равинът отказал да играе и им казал: “Това не е еврейска игра, при нас каквото и да става може да се поправи. Ето вижте поколението на изхода, въпреки че направили златния телец после се покаяли и Ашем им простил.”

 

Па­ра­ша Ва­я­кел

 

Раз­де­лът Ва­я­кел е по­с­ве­тен на стро­и­тел­с­т­во­то на Ми­ш­ка­на, но опи­са­ни­е­то на стро­и­тел­с­т­во­то му се пре­д­ше­с­т­ва от за­ко­ни, ра­зя­с­ня­ва­щи Ша­бат. Ние на­ри­ча­ме Ша­бат (във ве­чер­на мо­ли­т­ва Ка­ба­лат Ша­бат) - ца­ри­ца­та Ша­бат (Ша­бат мал­ке­та). По то­зи слу­чай мъ­д­ре­ци­те раз­ка­з­ват сле­д­на­та кра­т­ка ис­то­рия.

Ца­ри­ца­та оти­ш­ла и се оп­ла­ка­ла на Ца­ря: "Тво­и­те си­но­ве са до­там по­гъл­на­ти със стро­и­тел­с­т­во­то на Ми­ш­ка­на, кой­то стро­ят за Теб, че ще за­б­ра­вят на­пъл­но за мен.” Ца­рят при­з­нал пра­во­та­та на не­й­на­та за­бе­ле­ж­ка и из­дал указ на сле­д­ва­щия ден да бъ­де ус­т­ро­ен при­ем в чест на ца­ри­ца­та (Ша­бат).

Ра­ши обя­с­ня­ва в тъл­ку­ва­ни­я­та си, че пи­са­ни­е­то на стро­и­тел­с­т­во­то на Ми­ш­ка­на е пре­д­ше­с­т­ва­но от за­по­ве­ди за Ша­бат, за да ни на­у­чи, че до­ри и за стро­и­тел­с­т­в­ото на Храм на Б-г не мо­же да се на­ру­ши Ша­бат. Ша­бат е спе­ци­а­лен знак ме­ж­ду Б-г и Ис­ра­ел. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват, че то­зи, кой­то из­пъл­ня­ва за­по­ве­д­та за Ша­бат, все ед­но из­пъл­ня­ва ця­ла­та То­ра, а то­зи, кой­то из­пъл­ня­ва вси­ч­ко ос­та­на­ло са­мо без Ша­бат, ка­то че не вяр­ва в То­ра­та и в Б-г. Ха­фец Ха­им обя­с­ня­ва на пръв по­г­лед пре­ка­ле­но су­ро­во­то за­к­лю­че­ние на мъ­д­ре­ци­те с при­мер: Ако един мла­деж има при­я­тел­ка и й по­да­ри пръ­с­тен или огър­ли­ца и след вре­ме при­я­тел­ка­та му я вър­не - ка­к­во ще си по­ми­с­ли мла­де­жът? Той ня­ма да сме­т­не, че при­я­тел­ка­та му не ха­ре­с­ва огър­ли­ца­та или пръ­с­те­на, а се от­ка­з­ва от не­го. Та­ка и Б-г ни дал своя най-скъп по­да­рък и знак (вяр­ва­ме,че Ша­бат е из­вор на бла­го­с­ло­вия за чо­ве­ка) и кога­то ние с ле­ко­та го от­х­вър­ля­ме, нор­мал­но е Б-г да сме­т­не, че все ед­но от­х­вър­ля­ме Не­го. Раз­би­ра се, на вси­ч­ки нас в Бъл­га­рия не ни е ле­с­но. По­за­гу­би­ли сме то­ва въз­пи­та­ние и за съ­жа­ле­ние не­ща, ко­и­то до­пре­ди сто­ти­на го­ди­ни са би­ли част от жи­во­та на по­ч­ти вси­ч­ки на­ши май­ки и ба­щи, ние не чу­в­с­т­ва­ме до­там бли­з­ки и то­п­ли и сме малко да­леч от тя­х­на­та свя­тост. Но ня­ма стра­ш­но - ле­ка по­ле­ка! Ве­ру­ю­то и ло­го­то на на­шия ба­ща Ав­ра­ам би­ло, че вси­ч­ко, ко­е­то пра­ви Б-г, е за до­б­ро. Не би­ва да се от­чай­ва­ме и да ка­з­ва­ме, че вси­ч­ко е за­гу­бе­но - не, Б-г по­с­то­ян­но ни по­ма­га. Той знае, че ни е тру­д­но и че чо­век не мо­же из­ве­д­нъж да спа­з­ва Ша­бат и вси­ч­ко ос­та­на­ло. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват: вси­ч­ки на­ча­ла са тру­д­ни, но съ­що и че "Вси­ч­ко е в ръ­це­те на Б-г, ос­вен стра­ха пред Б-г" (т.е. вси­ч­ко е в не­го­ви ръ­це, но да­ли чо­век ще из­пъл­ня­ва То­ра­та или не - ос­та­вил из­ця­ло на на­шия из­бор). Че е тру­д­но - та­ка е, но един­с­т­ве­но в на­ши ръ­це е да на­п­ра­вим пър­ва­та кра­ч­ка, то­га­ва и Б-г ще ни по­ма­га. Кол­ко ще ко­с­т­ва на чо­век, ко­га­то мо­же пре­ди Ша­бат да за­па­ли две све­щи, да по­д­ре­ди по-спе­ци­ал­на тра­пе­за, да от­де­ли то­зи ден за се­бе си и се­мей­с­т­во­то си - не­що, ко­е­то на­по­ло­ви­на до­ри пра­вим, за­що­то та­ка или ина­че Ша­бат е по­чи­вен ден. Мо­же би по-на­та­тък ще из­да­дем кни­ж­ка, опи­с­ва­ща из­ця­ло де­тай­ли­те на Ша­бат, но по­ч­ти си­гур­но е, че все­ки от нас има ня­ка­к­ва до­ри съ­в­сем мал­ка ос­но­ва и зна­ния за Ша­бат, не­ка се хва­не за­се­га за нея. Б-г ка­з­ва в про­ро­че­с­т­во­то на Йе­ша­яу: "Ако въз­дър­жиш в Ша­бат но­га­та си да не из­пъл­ня­ваш при­ще­в­ки­те си в све­тия Мой ден и го на­ре­чеш Ша­бат на на­с­ла­да­та, свят ден на Г-д и го по­че­теш, ка­то не се за­ни­ма­ваш с оби­к­но­ве­ни­те си ра­бо­ти, да уго­диш на же­ла­ни­я­та и да пра­з­но­с­ло­виш, то­га­ва ще се на­с­ла­диш на Б-г и Аз ще те въз­ди­г­на на ви­со­чи­ни­те зем­ни и ще ти дам да вку­сиш на­с­ле­д­с­т­во­то на Яа­ков, тво­я отец, ус­та­та на Г-д из­ри­ча то­ва".

 

Па­ра­ша Пе­ку­дей

 

Ко­га­то Ми­ш­ка­нът и вси­ч­ки не­го­ви све­ще­ни при­на­д­ле­ж­но­с­ти би­ли го­то­ви, Мо­ше съ­б­рал на­ро­да: "По­з­во­ле­те ми да дам то­чен от­чет за то­ва как из­по­л­з­вах да­де­ни­те от вас по­жер­т­вова­ния". Мо­ше на­п­ра­вил своя от­чет и дал сме­т­ки­те на Ита­мар, си­на на Аа­рон, за про­вер­ка. То­ва ни учи, че чо­век тря­б­ва да очи­с­ти име­то си от вся­ка­к­ви по­до­з­ре­ния в не­че­с­т­ност, кол­ко­то и бе­зу­п­ре­ч­на да е ре­пу­та­ци­я­та му пона­ча­ло (сам Б-г ка­з­ва за Мо­ше, че ня­ма по-скро­мен от не­го на зе­мя­та). Не е до­с­та­тъ­ч­но чо­век да си ка­же: "На Б-г му е из­ве­с­т­на ис­ти­на­та".

Вси­ч­ко до най-мал­ка­та по­д­ро­б­ност в Ми­ш­ка­на би­ло из­пъл­не­но, ка­к­то Б-г опи­с­вал пре­д­ва­ри­тел­но на Мо­ше, за­то­ва на 18 ме­с­та Б-г уве­ря­ва, че Мо­ше е из­пъл­нил по­ве­ле­ни­е­то му то­ч­но ка­к­то Той му е за­по­вя­дал.

Ми­ш­ка­нът бил по­с­т­ро­ен за три ме­се­ца и стро­и­тел­с­т­во­то свър­ши­ло на 25 ки­с­лев 2449 г. от съ­т­во­ре­ни­е­то на све­та. Мо­ше ис­кал да ос­ве­ти Ми­ш­ка­на ве­д­на­га, но Ашем му за­по­вя­дал: "Ми­ш­ка­нът ня­ма да бъ­де ос­ве­тен до на­с­тъ­п­ва­не­то на ме­се­ца ни­сан". Ме­сец ни­сан е ме­сец, в кой­то Ше­хи­на­та (Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие) ос­ве­ща­ва све­та, ко­е­то се явя­ва и цел­та на Ми­ш­ка­на. До­кол­ко­то ме­се­цът ки­с­лев то­га­ва не бил от­бе­ля­зан с ни­що спе­ци­ал­но, Б-г ка­то ре­ванш из­б­рал след вре­ме Хра­мът да бъ­де ос­ве­тен на 25 ки­с­лев и то­ва да бъ­де на­ча­ло на пра­з­ни­ка Ха­ну­ка. На пър­ви ни­сан Об­ла­кът на Ше­хи­на­та на­пъл­нил Ми­ш­ка­на.

Пона­ча­ло Все­ви­ш­ни­ят съ­з­дал све­та с иде­я­та Ше­хи­на­та да пре­би­ва­ва въ­т­ре в не­го, но с все­ки грях на хо­ра­та тя се от­де­ля­ла все по-да­леч и по-да­леч от цел­та. Мъ­д­ре­ци­те обя­с­ня­ват, че има се­дем не­бе­са над зе­мя­та. След гре­ха на Адам Ше­хи­на­та се от­де­ли­ла на Пър­во­то не­бе, по­ко­ле­ни­е­то на Енош на­ка­ра­ло Ше­хи­на­та да се от­де­ли на Вто­ро­то не­бе, след то­ва по­с­ле­до­ва­тел­но по­ко­ле­ни­я­та на по­то­па, на Ва­ви­лон­с­ка­та ку­ла, раз­в­ра­те­ни­те еги­п­тя­ни по вре­ме­то на Ав­ра­ам, по­ро­ч­но­то по­ко­ле­ние на Со­дом и без­н­ра­в­с­т­ве­ни­те еги­п­тя­ни по вре­ме­то на Мо­ше из­го­ни­ли Ше­хи­на­та на по­с­ле­д­но­то, най-да­ле­ч­но от нас Се­д­мо не­бе. Но кар­ти­на­та не ос­та­на­ла та­ка пе­чал­на, се­дем пра­ве­д­ни­ци (вси­ч­ки ба­ща и син) вър­на­ли Ше­хи­на­та от­но­во на зе­мя­та, а те са: Ав­ра­ам, Иц­хак, Яа­ков, Ле­ви, Ке­ат, Ам­рам и на­к­рая Мо­ше, ко­га­то сгло­бил Ми­ш­ка­на. Въ­п­ре­ки че Бо­же­с­т­ве­но­то при­съ­с­т­вие се яви­ло са­мо в Ми­ш­ка­на, то се раз­про­с­т­ра­ня­ва­ло по ця­ла­та зе­мя. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват, че Ше­хи­на­та ни­ко­га не е на­пу­с­ка­ла За­па­д­на­та сте­на (Сте­на­та на пла­ча) в Йе­ру­ша­лайм. Об­ла­кът на сла­ва­та сто­ял над Ми­ш­ка­на през де­ня, а Ог­не­ни­ят стълб - през но­щ­та, те се ви­ж­да­ли от ця­ла­та об­щ­ност на Ис­ра­ел по вре­ме на стран­с­т­вани­я­та им в пу­с­ти­ня­та. "Ща­с­т­лив е на­ро­дът, чи­я­то съ­д­ба е та­ка­ва, ща­с­т­лив е на­ро­дът, чий­то Г-д е Б-г".(Те­и­лим, псал­ми, 144:15)

 

 

Па­ра­ша Ва­и­к­ра

 

Па­ра­ша­та Ва­и­к­ра в по-го­ля­ма­та си част го­во­ри за кор­ба­но­ти­те (жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та). Ед­ни кор­ба­но­ти це­ле­ли из­ку­пва­не­то на не­съ­з­на­тел­ни гре­хо­ве (съ­з­на­те­лен грях не мо­же да се из­ку­пи с жер­т­во­п­ри­но­ше­ние, а са­мо с раз­ка­я­ние), дру­ги би­ли до­б­ро­вол­ни, а има­ло та­ки­ва, ко­и­то се при­на­ся­ли еже­д­не­в­но (кор­бан а-та­мит). Па­ри­те за еже­д­не­в­ни­те жер­т­ви се да­ва­ли от це­лия Ис­ра­ел. Кор­бан а-та­мит вклю­ч­ва две жер­т­во­п­ри­но­ше­ния: ед­но ра­но су­т­рин и ед­но при­ве­чер. Днес, ко­га­то по­ра­ди гре­хо­ве­те ни Хра­ма го ня­ма, ние за­ме­с­т­ва­ме су­т­ре­ш­на­та жер­т­ва с мо­ли­т­ва­та Ша­х­рит, а сле­до­бе­д­на­та жер­т­ва с мо­ли­т­ва­та Мин­ха. Има спор в Тал­му­да да­ли изо­б­що тря­б­ва да се мо­лим ве­чер­на­та мо­ли­т­ва Ар­вит, но в край­на сме­т­ка мъ­д­ре­ци­те го при­е­ли ка­то за­дъл­же­ние за вси­ч­ки. В Хра­ма в рош-хо­деш (нов ме­сец), Ша­бат и пра­з­ни­ци­те се до­ба­вя­ли до­пъл­ни­тел­ни към еже­д­не­в­на­та жер­т­ви - на­ре­че­ни Му­саф (до­пъл­ни­тел­ни). Днес ние ги за­ме­с­т­ва­ме ка­то във все­ки един от го­ре­с­по­ме­на­ти­те дни се мо­лим с още ед­на до­пъл­ни­тел­на мо­ли­т­ва - Му­саф.

Раз­би­ра се, яс­но е, че Б-г ня­ма ну­ж­да от кор­ба­но­ти и по мне­ни­е­то на Рам­бам (Май­мо­нид) то­ва це­ля­ло той да ни от­де­ли от идо­ло­по­к­лон­с­т­во­то по "та­к­ти­чен на­чин". По оно­ва вре­ме вси­ч­ки на­ро­ди при­на­ся­ли жер­т­ви на из­ми­с­ле­ни­те си бо­го­ве и мо­же би пъл­на от­мя­на на та­къв вид слу­ж­ба към Б-г би би­ла пре­ка­ле­но ря­з­ка за хо­ра­та то­га­ва. Спо­ред Рам­бам пра­к­ти­че­с­ко­то жер­т­во­п­ри­но­ше­ние тря­б­ва да се из­ве­де на чи­с­то ду­хо­в­но ра­в­ни­ще, ина­че са­мо за се­бе си не оз­на­ча­ва ни­що. Рам­бан (Мо­ше бен Не­х­ман) не се съ­г­ла­ся­ва с мне­ни­е­то на Рам­бам за ли­п­са­та на пра­к­ти­че­с­ки сми­съл в жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та, ка­то от­бе­ля­з­ва, че ако са­мо това е цел­та на Б-г (да ни от­де­ли от идо­ло­по­к­лон­с­т­во­то), то не би би­ло ну­ж­но да бъ­де по­с­ве­те­на на то­зи про­б­лем ця­ла кни­га от То­ра­та (кни­га­та Ва­и­к­ра). Зна­ем съ­що, че до­ри и след ид­ва­не­то на Ма­ши­ах, ко­га­то "Б-г ще бъ­де един и Име­то Му ед­но", до­ри то­га­ва част от жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та ще про­дъл­жат. Ще се опи­та­ме да да­дем обя­с­не­ние на един от ас­пе­к­ти­те на жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та, да­де­но от То­рат а-ха­си­дут и Ал­тер ре­бе, р. Йо­сеф Иц­хак и р. Ме­на­хем Шне­ер­сон.

В на­ча­ло­то на па­ра­ша­та Ва­и­к­ра, ко­я­то мъ­д­ре­ци­те на­ри­чат съ­що "гла­ва на жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та", се ка­з­ва: "Чо­век, ко­га­то при­не­се от вас жер­т­во­п­ри­но­ше­ние на Все­ви­ш­ния." На пръв по­г­лед не вси­ч­ко е яс­но - ако тря­б­ва са­мо бу­к­вал­но да тъл­ку­ва­ме то­зи стих и ду­ма­та "от вас" се от­на­ся към ду­ма­та "чо­век" - би тря­б­ва­ло да бъ­де на­пи­са­но "Чо­век от вас, ко­га­то при­на­ся жер­т­ва..." За­що в То­ра­та се ка­з­ва: "Чо­век, ко­га­то при­на­ся от вас жер­т­ва..."? То­рат а-ха­си­дут обя­с­ня­ва, че то­ва из­ре­че­ние ни обя­с­ня­ва ис­тин­с­кия сми­съл и въ­т­ре­ш­но съ­дър­жа­ние на жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та от гле­д­на то­ч­ка на ду­хо­в­на­та ра­бо­та на чо­ве­ка. Из­ве­с­т­но е, че мъ­д­ре­ци­те в сти­ха "... и да Ми на­п­ра­вят све­ти­ли­ще и ще жи­вея сред вас" по­д­чер­та­ват: не е ка­за­но "в не­го" (и на­п­ра­ве­те Ми све­ти­ли­ще и ще жи­вея в не­го), а е ка­за­но: "сред вас" - въ­т­ре във все­ки един от­де­лен ев­ре­ин. От­тук ста­ва яс­но, че вси­ч­ки ви­до­ве Слу­же­ния, ко­и­то се пра­ве­ли в Ми­ш­ка­на и Хра­ма, да­ват от­ра­же­ние и при­съ­с­т­ват на ду­хо­в­но ни­во в ду­хо­в­ния Ми­ш­кан и Храм, на­ми­ращ се във все­ки един ев­ре­ин. То­ва се от­на­ся към все­ки вид от слу­ж­ба­та и още по­ве­че е в си­ла при при­на­ся­не­то на жер­т­во­п­ри­но­ше­ния, ко­ето са­мо по се­бе е и слу­ж­ба на ду­хо­в­на ос­но­ва. Ко­е­ни­те, ка­к­то обя­с­ня­ва "Зо­ар", из­вър­ш­ва­ли кор­ба­но­ти­те "със сър­де­ч­но же­ла­ние", "ле­ви­ти­те - с пе­с­ни". Ка­к­то ка­за­х­ме, стро­е­не­то на Ми­ш­ка­на (или Хра­ма) да­ва от­ра­же­ние в ду­ша­та на все­ки ев­ре­ин и Б-г оби­та­ва сред нас. Стро­е­не­то са­мо по се­бе си е не­що ма­те­ри­ал­но, кол­ко­то по­ве­че слу­ж­ба­та при жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­я­та (ко­я­то, ка­к­то за­га­т­на­х­ме и ще до­и­зя­с­ним - е в ос­но­ва­та си ду­хо­в­на) ще при­в­ле­че в ду­ши­те ни Бо­же­с­т­ве­но­то. (Ду­ма­та кор­бан - жер­т­ва, и ка­ров - бли­зък, са с ед­на­къв ко­рен.)

"... от вас жер­т­ва на Все­ви­ш­ния" - оз­на­ча­ва, че та­къв чо­век тря­б­ва да при­не­се в жер­т­ва са­мия се­бе си. При­по­м­ня­ме, че в чо­ве­ка има две при­ро­ди - стре­меж да вър­ши до­б­ро (йе­цер а-тов), кой­то ид­ва от бо­же­с­т­ве­на­та ду­ша, ко­я­то има във все­ки ев­ре­ин, и йе­цер ара - стре­меж, страст към ма­те­ри­ал­но­то, кой­то ид­ва от тя­ло­то на чо­ве­ка. В го­ре­с­по­ме­на­ти­те жер­т­ви се от­к­ро­я­ват две ча­с­т­но­с­ти:

а) "от вас" - жер­т­ва от бо­же­с­т­ве­на­та ду­ша в ев­ре­и­на;

б) при­на­ся­не на са­мо­то жи­во­т­но - ка­то сим­во­ли­ч­но при­на­ся­не на стре­ме­жа ни към ма­те­ри­ал­но­то.

Пре­ди жи­во­т­но­то да бъ­де при­не­се­но, се пра­ве­ла ща­тел­на про­вер­ка да­ли то ня­ма ня­ка­къв не­дъг. В ду­хо­вен план то­ва оз­на­ча­ва, че на­ча­ло­то на слу­ж­ба­та се явя­ва про­вер­ка - чо­век тря­б­ва да про­ве­ри вси­ч­ки ъг­ли на сво­я­та ду­ша и ко­е­то е не­го­д­но за жер­т­ва (бли­зост към Б-г), да по­п­ра­ви (то­ва са ра­зу­мът, емо­ци­о­нал­ни­те ка­че­с­т­ва и най-ве­че "об­ле­к­ла­та на ду­ша­та” - ми­с­ли­те, ду­ми­те и дей­с­т­ви­я­та). Та­зи про­вер­ка тря­б­ва да бъ­де тре­з­ва и сло­же­на "на ве­з­ни­те на мъ­д­ро­ст­та". "... от вас жер­т­ва" оз­на­ча­ва, че го­д­но­ст­та на жер­т­ва­та (сте­пен­та на бли­зост към Б-г) за­ви­си от са­ми­те нас. Все­ки ев­ре­ин е го­ден да ка­же и тря­б­ва ви­на­ги да си за­да­ва то­зи въ­п­рос: "Ко­га мо­и­те де­ла ще бъ­дат по­до­б­ни на де­ла­та на ба­щи­те ми Ав­ра­ам, Иц­хак и Яа­ков?" След ка­то жи­во­т­но­то би­ло про­ве­ря­ва­но и се ви­ж­да­ло, че ня­ма ни­ка­к­ви не­дъ­зи, му се пра­ве­ла шхи­та (за­кол­ва­не). След шхи­та­та жи­во­т­но­то про­дъл­жа­ва­ло да се счи­та ка­то без не­до­с­та­тък - един­с­т­ве­но­то, ко­е­то му се от­не­ма­ло, бил ду­хът на жи­во­та. След то­ва жи­во­т­но­то се по­ла­га­ло на жер­т­ве­ни­ка, къ­де­то се из­га­ря­ло не­го­во­то ма­те­ри­ал­но тя­ло (във вси­ч­ки жер­т­во­п­ри­но­ше­ния - са­мо тлъ­с­ти­на­та, а по вре­ме на жер­т­ва­та "ола", ко­е­то е пър­во­то и ос­но­в­но­то от вси­ч­ки жер­т­во­п­ри­но­ше­ния), жи­во­т­но­то се из­га­ря­ло из­ця­ло на жер­т­ве­ни­ка, къ­де­то го­рял Бо­же­с­т­ве­ният Огън, кой­то се спу­с­кал от Не­бе­са­та. Ло­ги­ка­та е съ­щата и на ду­хо­в­но ра­в­ни­ще - след по­п­ра­вя­не на на­ме­ре­ни­те не­дъ­зи, се пра­ви шхи­та (за­кол­ва­не) на тя­ло­то, т.е. жи­во­тин­с­ка­та ду­ша в не­го, и от нея се от­не­ма "ду­хът на жи­во­та" - то­ва е стра­ст­та, ко­я­то из­пи­т­ва та­зи жи­во­тин­с­ка ду­ша към ма­те­ри­ал­но­ст­та. При то­ва ма­те­ри­ал­но­то ни съ­ще­с­т­ву­ва­не ос­та­ва в сво­я­та пъл­но­та (ка­к­то и жер­т­ва­та про­дъл­жа­ва­ла да се счи­та ка­то без не­до­с­та­тъ­ци), то се ли­ша­ва са­мо от ки­пе­не­то на кръ­в­та към ма­те­ри­ал­но­то. То­га­ва ста­ва въз­мо­ж­но жер­т­во­п­ри­но­ше­ни­е­то и жер­т­ва­та да се по­ло­жат на жер­т­ве­ни­ка с Бо­же­с­т­ве­ния Огън на не­го. Та­ка и на­ше­то тя­ло (с жи­во­тин­с­ка­та ду­ша в не­го) се вклю­ч­ва в Бо­же­с­т­ве­ния Огън. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват, че се вклю­ч­ва: "... ка­к­то огъ­нят, кой­то ид­вал сви­ше" - то­зи огън пре­д­с­та­в­ля­ва ве­ли­ка­та лю­бов на ду­ша­та към Все­ви­ш­ния. По то­зи на­чин ние вклю­ч­ва­ме в лю­бо­в­та към Не­го (Бо­же­с­т­ве­ния Огън) жер­т­ва­та (на­ша­та жи­во­тин­с­ка ду­ша) до та­ка­ва сте­пен, че да­же тя (жи­во­тин­с­ка­та ду­ша) се про­бу­ж­да за лю­бов към Все­ви­ш­ния. То­ва ни по­ма­га да из­пъл­ним ка­за­но­то в То­ра­та: "И въз­лю­би Все­ви­ш­ния, Б-га твой, с ця­ло­то си сър­це, ..." Ка­за­ли са мъ­д­ре­ци­те зна­че­ни­е­то на: "... с ця­ло­то си сър­це..." е, че тря­б­ва да оби­ча­ме Б-г и с жи­во­тин­с­ка­та си ду­ша, и с бо­же­с­т­ве­на­та си ду­ша, т.е. с два­та си ин­с­тин­к­та - с йе­цер а-тов и йе­цел ара - с вси­ч­ко в нас.

 

 

Па­ра­ша Цав

 

Ед­на част от па­ра­ша­та го­во­ри, че е за­б­ра­не­но да се яде кръв. Все­ки, кой­то яде кръв, за­с­лу­жа­ва най-те­ж­ко­то на­ка­за­ние - ка­рет (уни­що­же­ние на ду­ша­та), ако не се разкая впоследствие. За­б­ра­не­но е да се яде кръв до­ри от ка­шер­но за­к­ла­на пти­ца или жи­во­т­но. Тъй ка­то ме­со­то оби­к­но­ве­но е пъл­но с кръв, е ну­ж­но да из­ка­ра­ме та­зи кръв от не­го, пре­ди да го сго­т­вим. В сле­д­ва­ща­та па­ра­ша - Шми­ни - ще ка­жем ня­кои от ка­шер­ни­те и не­ка­шер­ни пти­ци, жи­во­т­ни и ри­би и бе­ле­зи­те за тя­х­но­то раз­по­з­на­ва­не. Вси­ч­ки жи­во­т­ни и пи­ле­та мо­гат да бъ­дат за­к­ла­ни са­мо от про­фе­си­о­на­лен ко­ляч - шо­хет, кой­то има по­ло­жен из­пит пред ра­ба­ну­та. След за­кол­ва­не­то (шхи­та­та) е ну­ж­но да на­п­ра­вим ме­со­то ка­шер­но, ка­то из­ка­ра­ме кръ­в­та от не­го. Мъ­д­ре­ци­те от­к­ри­ли, че сол­та има та­ко­ва свой­с­т­во - да спо­ма­га за из­кар­ва­не­то на кръ­в­та от ме­со­то. Се­га ще обя­с­ним ре­да на ка­ши­ра­не:

След шхи­та­та тря­б­ва да сло­жим ме­со­то в ня­ка­къв съд, пъ­лен с во­да, и та­ка да стои в не­го - ми­ни­мум 30 ми­ну­ти. Та­ка се от­с­т­ра­ня­ват не­чи­с­то­ти­и­те от ме­со­то и то оме­к­ва, с ко­е­то се уле­с­ня­ва из­ли­за­не­то на кръ­в­та от не­го. След по­ло­вин час ме­со­то се взе­ма и ху­ба­во се овал­ва в сол (ко­я­то е сре­д­но стри­та - ни­то пре­ка­ле­но си­т­на ка­то го­т­вар­с­ка­та, ни­то пре­ка­ле­но ед­ра, при­б­ли­зи­тел­но с ед­ри­на­та на зрън­ца че­рен пи­пер). След то­ва ме­со­то се по­с­та­вя в съд, кой­то за­дъл­жи­тел­но тря­б­ва да има ду­п­ки, през ко­и­то кръ­в­та ще мо­же да из­те­че. Ако съ­дът ня­ма ду­п­ки, кръ­в­та, ко­я­то из­ли­за от ме­со­то, ще про­ни­к­не в сте­ни­те му, а от­там и об­ра­т­но в ме­со­то. Но тъй ка­то по­ра­ди сол­та тем­пе­ра­ту­ра­та на та­зи кръв ще е ве­че ви­со­ка, тя дъл­бо­ко ще про­ни­к­не в ме­со­то и съ­да и ве­че не мо­же да я из­ка­ра­ме от ме­со­то. Та­ка ме­со­то се­ди един час, след ко­е­то го из­ми­ва­ме ху­ба­во с хла­д­ка во­да (ми­ни­мум три пъ­ти го из­п­ла­к­ва­ме, за да из­ми­ем ця­ла­та сол). Не би­ва да за­б­ра­вя­ме, че спо­ме­на­та­та про­це­ду­ра се пра­ви са­мо на ка­шер­но ме­со (ко­е­то е за­к­ла­но от шо­хет). Не мо­же от ме­со­то на пона­ча­ло ка­шер­но жи­во­т­но, но не за­к­ла­но от шо­хет, да на­п­ра­вим ка­шер­но ме­со, кол­ко­то и да го то­пим и ми­ем. Чер­ни­ят дроб, тъй ка­то е пъ­лен с кръв, не мо­же да се ка­ши­ра са­мо с во­да и сол, мо­жем да го ядем са­мо след изпичането му на открит огън.

За­що за­б­ра­на­та да не ядем кръв е тол­ко­ва се­ри­о­з­на? То­ра­та ка­з­ва: за­що­то кръ­в­та е жи­во­тът. Рам­бан обя­с­ня­ва, че чо­век се вли­яе от то­ва, ко­е­то яде, то ста­ва част от не­го­во­то съ­ще­с­т­во. Ядей­ки кръв, има опа­с­ност да ста­нем же­с­то­ки и сви­ре­пи ка­то жи­во­т­ни­те. За­то­ва и То­ра­та ни ка­з­ва да не ядем кръ­в­та, да бъ­дем хо­ра, да бъ­дем чо­ве­ч­ни и да от­да­ле­ча­ва­ме в жи­во­та си ка­че­с­т­ва ка­то же­с­то­кост, ярост и т.н.

Ще до­ба­вим част от беседа за парашата на  равин д-р Ха­на­нел, бивш гла­вен ра­вин на Со­фия.

В па­ра­ша­та на три ме­с­та се по­в­та­ря: "Ве­чен огън да го­ри вър­ху ол­та­ра, да не из­га­с­не." С пра­во от­бе­ля­з­ват мъ­д­ре­ци­те, че в на­ча­ло­то на па­ра­ша­та е обя­с­не­но: "огъ­нят да го­ри в ол­та­ра", а не е ка­за­но вър­ху ол­та­ра (Ми­д­раш Ра­ба). То­ва оз­на­ча­ва, че огъ­нят е го­рял въ­т­ре в ол­та­ра. В та­зи къ­са бе­ле­ж­ка на мъ­д­ре­ци­те от­к­ри­ва­ме ед­на го­ля­ма ис­ти­на. Пона­ча­ло мъ­д­ре­ци­те съ­по­с­та­вят ол­та­ра в Ми­ш­ка­на и Хра­ма със сър­це­то на ев­ре­и­на. Огъ­нят на ол­та­ра тря­б­ва да го­ри не са­мо вър­ху ол­та­ра, но и във въ­т­ре­ш­но­ст­та му - дотам тря­б­ва да до­с­ти­г­не све­ще­ни­ят огън, кой­то се спу­с­ка от Не­бе­са­та и ни­ко­га не би­ва да га­с­не. Та­ка и ис­тин­с­ка­та ре­ли­ги­о­з­ност, ко­я­то се на­ми­ра в сър­це­то на чо­век, тря­б­ва да го ов­ла­дее из­ця­ло и да из­ви­ра от сър­це­то му, а не да бъ­де по­вър­х­но­с­т­на и пли­т­ка. А съ­ще­в­ре­мен­но огъ­нят, кой­то па­да от не­бе­са­та, тря­б­ва­ло да бъ­де по­д­дър­жан от ко­е­ни­те. Та­ка и на­ша­та ре­ли­ги­о­з­ност се ну­ж­дае от по­с­то­ян­на гри­жа и оцен­ка. То­ва е ед­на от при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­я­то ев­рей­с­ка­та ре­ли­гия по сво­я­та съ­щ­ност не це­ли да въз­дей­с­т­ва вън­ш­но, тя ис­ка да бъ­де раз­б­ра­на в не­й­но­то съ­дър­жа­ние, а не чрез вън­шен бля­сък и лукс. Юда­и­з­мът не е аг­ре­си­в­на ре­ли­гия, стре­мя­ща се на вся­ка це­на да пе­че­ли все по­ве­че и по­ве­че по­к­лон­ни­ци. Чо­век сам тря­б­ва да до­с­ти­г­не до Ис­ти­на­та, сам тря­б­ва да се убе­ди в нея. Ина­че сър­це­то му ни­ко­га не би мо­г­ло да го­ри за нея. Мъ­д­ре­ци­те в Тал­му­да са ка­за­ли, че Б-г ис­ка от нас слу­ж­ба­та на сър­ца­та ни. А как се сти­га до та­ка­ва слу­ж­ба, ни учи цар Шло­мо (Со­ло­мон): "Ако я по­тър­сиш ка­то сре­б­ро и я по­ди­риш ка­то скри­ти съ­к­ро­ви­ща." А ко­га­то чо­век се до­б­ли­жи до Ис­ти­на­та, тя го ожи­вя­ва и го ос­ве­тя­ва в нов жи­вот, пъ­лен със сми­съл и идеи, по­д­чи­не­ни на сми­с­ле­но­то и ра­зум­но­то. То­га­ва огъ­нят го­ри в ол­та­ра, то­га­ва от бо­же­с­т­ве­ни­те ис­к­ри в нас бли­ка лю­бов и све­т­ли­на, спо­со­б­ни да ос­ве­тя­ват све­та. Ну­ж­но е самият чо­век да тър­си, за­що­то "вси­ч­ко е в ръ­це­те на Б-г, ос­вен стра­ха пред Не­го".

 

Па­ра­ша Ше­ми­ни

 

В то­зи раз­дел То­ра­та оп­ре­де­ля кои жи­во­т­ни, пти­ци и ри­би са ка­шер­ни и кои не. При­з­на­ци­те за ка­шер­ност на жи­во­т­ни­те са да­де­ни в сле­д­ния от­къс на па­ра­ша­та: "Вся­ко с раз­д­во­е­ни ко­пи­та... и пре­жи­вя­що от до­би­тъ­ка - не­го мо­же да яде­те." От до­ма­ш­ни­те жи­во­т­ни на те­зи изи­с­к­ва­ния от­го­ва­рят кра­ва­та, ов­ца­та и ко­за­та, а от ди­ви­те еле­нът и дру­ги­те чи­ф­то­ко­пи­т­ни (об­що се­дем ви­да), с из­к­лю­че­ние на сви­ня­та. По­ве­че­то от не­ка­шер­ни­те жи­во­т­ни ня­мат ни­то един от те­зи бе­ле­зи, а те­зи, ко­и­то имат са­мо един при­з­нак на ка­шер­ност (те са че­ти­ри жи­во­т­ни), са по­со­че­ни в То­ра­та. Ин­те­ре­с­но е, че въ­п­ре­ки, че от вре­ме­то на по­лу­ча­ва­не­то на То­ра­та до­се­га са би­ли от­к­ри­ти но­ви зе­ми и да­же кон­ти­нен­ти не бил (и още не е), на­ме­рен ни­то един вид, при­те­жа­ващ са­мо един при­з­нак ос­вен те­зи, ка­за­ни в То­ра­та (сви­ня, ка­ми­ла, за­ек, кон). Ев­ре­и­нът има осо­бе­но от­в­ра­ще­ние към сви­ня­та, въ­п­ре­ки че тя не е един­с­т­ве­но­то не­ка­шер­но жи­во­т­но. В Тал­му­да (а съ­що и съ­в­ре­мен­на­та раз­го­вор­на реч) да­же се из­бя­г­ва про­из­на­ся­не­то на ду­ма­та "ха­зир" (сви­ня) и се за­ме­ня с из­ра­за "да­вар ахер" (не­що дру­го). Спо­ред Ка­ба­ла­та свин­с­ко­то ме­со и пона­ча­ло сви­ня­та е из­то­ч­ник на го­ля­ма не­чи­с­то­та и в не­по­с­ре­д­с­т­ве­на бли­зост до тях не би­ва да се спо­ме­на­ва име­то на Б-г.

По от­но­ше­ние на пти­ци­те не се из­б­ро­я­ват ня­ка­к­ви при­з­на­ци на ка­шер­ност и се по­со­ч­ват са­мо 20 на­и­ме­но­ва­ния на пти­ци, ко­и­то са за­б­ра­не­ни за яде­не. Оттук сле­д­ва, че ка­шер­ни­те пти­ци са по­ве­че, но в на­ше вре­ме е пра­к­ти­че­с­ки не­въз­мо­ж­но с аб­со­лю­т­на то­ч­ност да се ус­та­но­ви кои имен­но ви­до­ве се кри­ят под име­на­та на те­зи, спо­ме­на­ти в То­ра­та пти­ци, за то­ва е при­е­то да ядем са­мо те­зи пти­ци, за ко­и­то сме си­гур­ни (по Тра­ди­ция), че са ка­шер­ни. То­ва са пуй­ка, ко­ко­ш­ка, гъ­с­ка, па­ти­ца, гъ­лъб, ле­бед и ня­кои дру­ги.

По от­но­ше­ние на ри­би­те има­ме две ус­ло­вия, за да бъ­дат ка­шер­ни - да имат пер­ки и лю­с­пи. Тал­му­дът ка­з­ва, че ри­ба, ко­я­то има лю­с­пи - има и пер­ки. Ри­би­те не се ну­ж­да­ят от спе­ци­ал­но за­кол­ва­не и кръвта й не е забранена за ядене.

Въ­п­ре­ки че обя­вя­ва­не­то на ня­кои жи­во­т­ни за не­ка­шер­ни мо­же да се обя­с­ни със здра­в­ни и хи­ги­ен­ни съ­о­б­ра­же­ния (ка­к­то обя­с­ня­ва Рам­бам), сми­съ­лът на за­б­ра­на­та да ядем не­ка­шер­ни жи­во­т­ни не се из­чер­п­ва с то­ва. Дон Иц­хак Абар­ба­нел (Ис­па­ния) пи­ше по то­зи по­вод: "Не­въз­мо­ж­но е да обя­с­ним за­б­ра­на­та за не­ка­шер­ни­те хра­ни­тел­ни про­ду­к­ти, из­хо­ж­дай­ки от здра­в­ни­те съ­о­б­ра­же­ния към ор­га­ни­з­ма и из­це­ля­ва­не­то на не­го­ви­те не­дъ­зи... То­га­ва Бо­же­с­т­ве­но­то Уче­ние ще се ока­же на ни­во­то на ме­ди­цин­с­ка кни­га. То е на све­та не за да ле­ку­ва са­мо те­ла­та и да спо­ма­га за кре­п­ко­то ни здра­ве, но да спо­со­б­с­т­ва здра­ве­то на ду­ша­та и да ле­ку­ва не­й­ни­те не­дъ­зи. За­то­ва Бо­же­с­т­ве­но­то Уче­ние за­б­ра­ни­ло те­зи про­ду­к­ти, тъй ка­то те за­г­ру­бя­ват и ос­к­вер­ня­ват чи­с­та­та ду­ша." Ав­то­рът на кни­га­та "Аке­да" пи­ше в съ­щия дух: "Те (не­ка­шер­ни­те про­ду­к­ти) вре­дят на ра­зум­на­та ду­ша и по­ра­ж­дат в нея ко­ра­во­сър­де­ч­ност, ло­ши чер­ти на ха­ра­к­те­ра и из­в­ра­те­ни вле­че­ния." В То­ра­та има­ме за­по­вед "... и бъ­де­те све­ти на Все­ви­ш­ния ваш Б-г, за­що­то Аз съм Свет." "Све­ти" тук е в сми­съ­ла на спе­ци­ал­ни. Та­ка ка­к­то Той е спе­ци­а­лен и ня­ма друг ка­то Не­го на не­бе­то и зе­мя­та, та­ка и ние, не­го­ви­те си­но­ве, тря­б­ва да сме спе­ци­ал­ни тук на зе­мя­та и да бъ­дем за при­мер на све­та. В све­т­ли­на­та на по-го­ре ка­за­но­то е ло­ги­ч­но да има­ме и спе­ци­ал­на хра­на, и спе­ци­ал­ни за­ко­ни. Про­с­то за нас ле­т­ва­та е вди­г­на­та мно­го ви­со­ко и е ху­ба­во (от дру­га стра­на) да има­ме та­ки­ва спе­ци­ал­ни бе­ле­зи, ко­и­то да ни на­по­м­нят за спе­ци­ал­на­та ни ро­ля, от­ре­де­на ни от Б-г. На тя­ло­то си има­ме Брит ми­ла, в до­ма си - ме­зу­за, а хра­на­та ни е ка­шер.

Об­щ­но­ст­та ни се е по­г­ри­жи­ла да има­ме по­не ми­ни­ма­лен на­бор от ка­шер­ни про­ду­к­ти - има­ме ме­со (те­ле­ш­ко и пи­ле­ш­ко), си­ре­не, ка­ш­ка­вал и ма­с­ло, ко­и­то се про­да­ват в си­на­го­га­та в Со­фия на це­ни ка­то те­зи на па­за­ра, с раз­ли­ка­та, че са ка­шер­ни. Мо­лим, ако има дру­ги об­щ­но­с­ти в стра­на­та, ко­и­то ис­кат ка­шер­ни про­ду­к­ти, да се свър­жат с нас в си­на­го­га­та и те ще им бъ­дат оси­гу­ре­ни.

Ще из­ло­жим кра­тък спи­сък на ня­кои от ка­шер­ни­те про­ду­к­ти, ко­и­то мо­жем да ку­пу­ва­ме от ма­га­зи­ни­те:

Пона­ча­ло с хля­ба ня­ма про­б­ле­ми. Ра­ви­нът е про­ве­рил мар­ка­та Pain Dor и франзелите им са ка­ше­рни. Проблем при хляба са подобрителите, които напоследък слагат в някои от тях, но ако съставките са само брашно и мая почти сигурно е, че е кашерен.

Лю­те­ни­ци - "Де­ро­ни".

Олио "Па­пас" и "Иде­ал", оцет - ябъл­ков (не от ви­но).

Вси­ч­ки зър­не­ни и бо­бо­ви кул­ту­ри в су­ров вид са ка­шер­ни.

Ки­се­ло мля­ко "Да­нон".

Пря­с­но мля­ко - вси­ч­ки мар­ки, но пак "Да­нон" е про­ве­ре­но от ра­ви­на.

На­ту­рал­ни мле­ч­ни шо­ко­ла­ди - "Мил­ка", "Не­с­т­ле", "Ту­б­ле­рон", де­сер­ти­те "Сни­керс", "Марс", "Ту­икс" и "Кор­ни", мед, за­хар, на­ту­рал­но ка­као.

Яд­ки - вся­ка­к­ви ви­до­ве (но не и на Пе­сах, тъй като ако са изпечени слагат малко брашно, но разбира се сурови са си кашерни), разбира се, и всички видове плодове и зеленчуци.

Ма­с­ло (без бъл­гар­с­ко).

Ал­ко­хол – мастика, сли­во­ва, кай­си­е­ва, во­д­ка, уи­с­ки, би­ра, ка­шер­но ви­но.

 

 

Па­ра­ша Та­з­рия

 

Ще раз­г­ле­да­ме на­к­ра­т­ко три те­ми от па­ра­ша­та.

Пър­во ка­к­во е то­ва ца­ра­ат (про­ка­за), за ко­я­то се го­во­ри в То­ра­та.

Ще ци­ти­ра­ме съ­к­ра­те­но в сво­бо­ден пре­вод раз­де­ла от Ми­ш­не То­ра на Рам­бам, по­с­ве­тен на за­ко­ни­те за ца­ра­ат: "Ца­ра­ат - то­ва е об­що на­з­ва­ние за цял род не­при­ли­ча­щи си ед­но с дру­го яв­ле­ния. То­ра­та на­ри­ча ца­ра­ат по­бе­ля­ва­не­то на ко­жа­та на чо­век; ока­п­ва­не­то на част от ко­са­та или бра­да­та му; съ­що и из­ме­не­ни­е­то цве­та на дре­хи­те или сте­ни­те на до­ма. Те­зи ано­мал­ни об­ра­зува­ния по дре­хи­те на чо­век или до­ма му с об­що­то на­з­ва­ние ца­ра­ат не би­ли ес­те­с­т­ве­ни яв­ле­ния. То­ва би­ло зна­ме­ние и чу­до, ко­е­то се слу­ч­ва­ло сред ев­ре­и­те, за да ги па­зи от зло­с­ло­вия.

Ако ня­кой раз­про­с­т­ра­ня­вал кле­ве­та, то от­на­ча­ло се по­я­вя­ва­ли ано­ма­лии по сте­ни­те на до­ма му. Ако той се по­п­ра­вял, то до­мът му се очи­с­т­вал от сквер­но­ст­та на ца­ра­ат, но ако той про­дъл­жа­вал да зло­с­ло­ви и след ка­то сте­ни­те на до­ма му, до­ри по­к­ри­ти (с ца­ра­ат), то ца­ра­ат по­ра­зя­ва­ла и ло­же­то на чо­ве­ка. Ако се­га той се по­п­ра­вял, то ве­щи­те се очи­с­т­ва­ли, но ако про­дъл­жа­вал дотам, че ве­щи­те му тря­б­ва­ло да се из­го­рят, то ца­ра­ат по­ра­зя­ва­ла и но­се­ни­те от не­го дре­хи. Ако и то­га­ва не се по­п­ра­вял, се по­ра­зя­ва­ла и ко­жа­та му, та­къв чо­век ста­вал про­ка­жен и се изо­ли­рал от хо­ра­та, за да не се за­ни­ма­ва в бъ­де­ще с пре­с­тъ­п­ни ре­чи, т.е. на­с­ме­ш­ки и кле­ве­та. И за то­ва пре­ду­п­ре­ж­да­ва Все­ви­ш­ният в То­ра­та: "Па­зи се от яз­ва­та про­ка­за."; "По­м­ни ка­к­во сто­ри Г-д твоя Б-г на Ми­ри­ям." С то­ва Той ни ка­з­ва: За­ми­с­ли се ка­к­во ста­на с про­ро­чи­ца­та Ми­ри­ям, ко­я­то би­ла по­ра­зе­на от про­ка­за за не­до­пу­с­ти­ми ду­ми за своя брат. При то­ва тя би­ла по-го­ля­ма от Мо­ше на въз­раст, тя го въз­пи­та­ва­ла на сво­и­те ко­ле­не и по­д­ло­жи­ла жи­во­та си на опа­с­ност, за да го спа­си, ко­га­то бил хвър­лен в ре­ка­та. При то­ва тя не ка­за­ла за не­го ло­шо, а са­мо при­ра­в­ни­ла Мо­ше по до­с­тойн­с­т­во с дру­ги­те про­ро­ци, ка­то Мо­ше съ­що не се оби­дил от не­й­ни­те ду­ми, за­що­то е ка­за­но: "А то­зи мъж Мо­ше бе­ше най-скром­ни­ят от вси­ч­ки хо­ра, ко­и­то са на зе­мя­та." Въ­п­ре­ки вси­ч­ко то­ва Ми­ри­ям би­ла на ча­са на­ка­за­на с про­ка­за. Ка­к­во да ка­жем за зли­те и глу­па­ви хо­ра, ко­и­то оби­чат да раз­ка­з­ват спле­т­ни. Та­ка оби­к­но­ве­но ста­ва в съ­б­ра­ни­е­то на на­с­ме­ш­ни­ци­те. От­на­ча­ло те на­дъл­го и на­ши­ро­ко го­во­рят за вся­ка­к­ви пу­с­ти и ни­що­ж­ни не­ща, а от то­ва пре­ми­на­ват към ху­ле­не на пра­ве­д­ни­ци­те, след то­ва съ­дят про­ро­ци­те и се при­с­ми­ват на те­х­ни­те ду­ми, а след то­ва го­во­рят за Б-г, до­ка­то не от­ре­кат Ос­но­ва­та. А при­чи­на­та за то­ва пу­с­то лу­та­не е сто­е­не­то в об­ще­с­т­во на не­у­ки и без­дел­ни­че­не­то с пи­я­ни­ци. Съ­в­сем по друг на­чин пре­ми­на­ва бе­се­да­та на до­с­той­ни­те ев­реи, в ко­и­то се чу­ват пре­дим­но ду­ми на То­ра­та и мъ­д­рост."

 

След ка­то ро­ди, же­на­та в про­дъл­же­ние на 33 дни (ако ро­ди мом­че) и 66 дни (ако ро­ди мо­ми­че) се счи­та спо­ред То­ра­та за не­чи­с­та. Те­зи дни за­по­ч­ват да се бро­ят след спи­ра­не на кръ­во­те­че­ни­е­то й. След ка­то ми­не то­ва вре­ме, же­на­та се явя­ва­ла в Хра­ма, при­на­ся­ла жер­т­ва (за не­пре­д­на­ме­рен грях) и се по­та­пя­ла в ми­к­ве. Въ­п­ро­сът е ка­къв е в слу­чая не­пре­д­на­ме­ре­ният й грях. От­го­ва­рят мъ­д­ре­ци­те, че оби­к­но­ве­но вся­ка же­на в мо­мен­та, ко­га­то ра­ж­да, стра­да ужа­с­но и си обе­ща­ва, че ни­ко­га по­ве­че ня­ма да ра­ж­да де­ца, но след то­ва, раз­би­ра се, за­б­ра­вя за то­ва. Зна­ем оба­че, че за вся­ко обе­ща­ние, ко­е­то чо­век да­де, но не из­пъл­ни, има ви­на и тря­б­ва да прине­се жер­т­ва за не­пре­д­на­ме­ре­ния си грях .

 

Брит ми­ла - ще ци­ти­ра­ме ня­кол­ко из­ре­че­ния. Пър­ви­ят чо­век, на кой­то Б-г за­по­вя­дал да се об­ре­же, е Ав­ра­ам ави­ну (на­шият ба­ща).

То­ра­та в Шмот ка­з­ва, че е за­б­ра­не­но ня­кой да при­не­се при­но­ше­ние за Пе­сах, ако не е об­ря­зан. Йе­шуа бин-Нун об­ря­зал Ис­ра­ел пре­ди вли­за­не­то им в ке­наан­с­ка­та зе­мя. Тал­му­да ка­з­ва, че ев­ре­ин, кой­то ня­ма Брит ми­ла - ня­ма дял в бъ­де­щия свят. Ра­би Ели­е­зер ка­з­ва, че кой­то ос­к­вер­ня­ва пра­з­ни­ци­те, ня­ма Брит ми­ла, из­к­ри­вя­ва сми­съ­ла на ду­ми­те на То­ра­та, за­с­рам­ва при­я­те­ля си пред хо­ра - ня­ма дял в бъ­де­щия свят. Ако ос­ми­ят ден от ра­ж­да­не­то на мом­чен­це е в Ша­бат, пра­вим Брит ми­ла, въ­п­ре­ки че е Ша­бат, се ка­з­ва в Тал­му­да. Спо­ред мъ­д­ре­ци­те по-го­ля­ма е заповедта за Брит ми­ла и мо­жем да пре­не­б­ре­г­нем дори Ша­бат за­ра­ди нея.

Ако има же­ла­е­щи от об­щ­но­ст­та да на­п­ра­вят на се­бе си или на де­ца­та си Брит ми­ла, не­ка се обър­нат към нас, в си­на­го­га­та в Со­фия, и вси­ч­ко ще бъ­де оси­гу­ре­но без­п­ла­т­но с ну­ж­ния про­фе­си­о­на­ли­зъм. Не бо­ли, честно!

 

Па­ра­ша Ме­цо­ра

 

Па­ра­ша­та Ме­цо­ра за съ­с­то­я­ни­е­то на же­на­та, ко­га­то има оби­к­но­ве­но­то си ме­се­ч­но кръ­во­те­че­ние, кой­то пе­ри­од То­ра­та на­ри­ча "ни­да". Спо­ред Шул­хан Арух в то­зи пе­ри­од с да­де­на­та же­на е за­б­ра­не­но да се спи и до­ри да я до­ко­с­ва­ме (за да не се по­я­вят же­ла­ния у мъ­жа). Са­ми­ят пе­ри­од ни­да про­дъл­жа­ва око­ло 12 дни.

Пър­во же­на­та тря­б­ва да се убе­ди, че кръ­в­та й е спря­ла. След ка­то е аб­со­лю­т­но убе­де­на, се от­б­ро­я­ват 7 дни на очи­с­т­ва­не­то. След те­зи 7 дни, ве­чер­та, т.е. в на­ча­ло­то на 8-я ден же­на­та се по­та­пя в ми­к­ве. Въ­п­ро­сът е за­що са за­б­ра­не­ни вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду мъ­жа и же­на­та? За­що Б-г е на­п­ра­вил та­ка, че да има та­къв пе­ри­од все­ки ме­сец? За­що же­на­та тря­б­ва да се по­та­пя в ми­к­ве, а не е до­с­та­тъ­ч­но про­с­то да се из­къ­пе? Рам­бам ка­з­ва, че от­но­с­но за­по­ве­ди­те за та­а­ра (ри­ту­ал­на чи­с­то­та) и ту­ма (ри­ту­ал­на не­чи­с­то­та) – те са хо­ким, т.е. част от за­по­ве­ди­те, ко­и­то не мо­жем да раз­бе­рем. Съ­що по­та­пя­не­то в ми­к­ве спа­да към то­зи дял за­по­ве­ди. Са­ми­ят факт, че же­на­та ре­ша­ва в един мо­мент да бъ­де чи­с­та, то­ва е пър­ва­та стъ­п­ка и след по­та­пя­не­то й в ми­к­ве­то, тя ве­че на­и­с­ти­на ста­ва чи­с­та. Оби­к­но­ве­но по вре­ме на пе­ри­о­да ни­да же­на­та стра­да и ис­ка да бъ­де в из­ве­с­т­на сте­пен са­ма. Тя стра­да не са­мо фи­зи­че­с­ки, но и ду­ше­в­но, за то­ва в то­зи пе­ри­од е ху­ба­во да я ос­та­вим повече са­ма. От дру­га стра­на, та­къв пе­ри­од ока­з­ва по­ло­жи­тел­но вли­я­ние в ин­тим­ния жи­вот ме­ж­ду съ­п­ру­зи­те, той ук­ре­п­ва лю­бо­в­та ме­ж­ду тях. Все­ки ме­сец ев­рей­с­ки­ят брак за­по­ч­ва от­но­во и то­ва е ед­на от при­чи­ни­те той да бъ­де на­и­с­ти­на здрав.

В си­на­го­га­та в Со­фия (в дво­ра) има­ме ми­к­ве. Вси­ч­ко тук е мно­го чи­с­то. Во­да­та е чи­с­та и с по­д­хо­дя­ща тем­пе­ра­ту­ра. Пре­д­ла­га­ме на вси­ч­ки ев­рей­ки от на­ша­та об­щ­ност да опи­тат. Непотапяйки се в микве жената нанася голяма вреда на дома си, не е хубаво за дете то да бъде зачнато и родено от жена, която не се потапя в мокве. Две от най-уважаваните членове на общноста ни са ком­пе­тен­т­ни и от­го­вор­ни по въ­п­ро­са с ми­к­ве­то. То­ва са д-р Со­фи Да­нон и д-р Ми­хай­ло­ва.

 

 

 

Па­ра­ша Аха­рей мот

 

В па­ра­ша­та обя­с­ня­ва как и ко­га Аа­рон и ко­а­ни­ми­те след не­го мо­гат да вли­зат в Све­тая све­тих. Ко­ен га­дол (пър­во­с­ве­ще­ни­кът) не би­ва да вли­за там по вся­ко вре­ме, а са­мо на Йом Ки­пур, Де­ня на оп­ро­ще­ни­е­то. То­га­ва вме­с­то с осем­те ук­ра­се­ни със зла­то дре­хи пър­во­с­ве­ще­ни­кът тря­б­ва­ло да бъ­де об­ле­чен с чи­с­то бе­ли ле­не­ни дре­хи. Зла­то­то е сим­вол на ве­ли­чие и гор­дост. Ос­вен то­ва то на­по­м­ня за гре­ха със зла­т­ния те­лец, а в Йом Ки­пур ко­е­нът тря­б­ва да слу­жи на Б-г със съ­к­ру­ше­но сър­це и не би­ва да има до­ри сян­ка за ня­ка­къв грях. Та­ка той при­на­сял пре­д­пи­са­ни­те жер­т­ви и из­по­вя­д­вал гре­хо­ве­те на своя дом ка­к­то и на це­лия на­род.

Част от па­ра­ша­та го­во­ри за за­б­ра­не­ни­те ин­тим­ни връ­з­ки. То­ра­та за­б­ра­ня­ва да се же­ним с бли­з­ки ро­д­с­т­ве­ни­ци. За­б­ра­не­но е съ­що да се взе­мат две се­с­т­ри за­е­д­но за же­ни или май­ка и дъ­ще­ря й. Зна­ем от ген­но­то ин­же­нер­с­т­во, че за по­том­с­т­во­то на сро­д­ни­ци има го­ля­ма ве­ро­я­т­ност да се про­я­вят ге­не­ти­ч­ни де­фе­к­ти. За да се раз­ре­ши то­зи про­б­лем, То­ра­та за­б­ра­ня­ва да има­ме бли­зост с най-бли­з­ки­те си ро­д­ни­ни. Ако ня­ма­ше та­зи за­б­ра­на, мо­же би хо­ра­та щя­ха да бъ­дат пре­ка­ле­но раз­в­ра­те­ни - ако до­ри с до­ма­ш­ни­те си чо­век има­ше по­з­во­ле­ние да спи. Мно­го от из­б­ро­е­ни­те в па­ра­ша­та за­б­ра­не­ни бра­ко­ве се при­з­на­ва­ли и би­ли раз­про­с­т­ра­не­но яв­ле­ние в ан­ти­ч­ния свят, в Рим­с­ка­та им­пе­рия, а съ­що и в стра­ни­те на сре­д­но­ве­ко­в­на Ев­ро­па, да не го­во­рим за стра­ни­те на Бли­з­кия из­ток и Се­вер­на Аф­ри­ка. В Еги­пет при­мер­но брак със се­с­т­ра­та бил не­що нор­мал­но осо­бе­но за се­мей­с­т­во­то на цар­с­ка­та ди­на­с­тия. (Са­мо ще от­бе­ле­жим, че Ав­ра­ам се же­ни за се­с­т­ра си по ба­щи­на ли­ния, а Яа­ков за две се­с­т­ри, тъй ка­то те жи­ве­ли до мо­мен­та на по­лу­ча­ва­не на То­ра­та - дото­га­ва за­б­ра­не­ни би­ли бра­ко­ве­те със сле­д­ни­те же­ни: май­ка, ко­я­то е же­на на ба­ща­та, омъ­же­на же­на, се­с­т­ра по май­чи­на ли­ния, дъ­ще­ря.) Гър­ци­те при­з­на­ва­ли бра­ко­ве­те със се­с­т­ри по ба­щи­на или май­чи­на ли­ния, а пер­си­те счи­та­ли бра­ко­ве­те с май­ка, се­с­т­ра или дъ­ще­ря ка­то най-же­ла­тел­ни. За­ко­ни­те, при­ве­де­ни в та­зи па­ра­ша, про­ме­ни­ли це­ли­я свят и днес за по­ве­че­то нор­мал­ни хо­ра те са не­що ло­ги­ч­но и ес­те­с­т­ве­но (р. Херц).

Ако ня­кой хо­ди с же­не­на же­на и от то­ва се ро­дят де­ца, те се на­ри­чат "мам­зе­ри" (ув­ре­де­но по­том­с­т­во). С мам­зер е за­б­ра­не­но по­с­ле да се же­ни. Но чо­век, кой­то има де­ца от не­же­не­на же­на, де­ца­та му не са мам­зе­ри. Женена же­на, ко­я­то си има лю­бо­в­ник, бейт дин (ев­рей­с­ки­ят съд) тря­б­ва ве­д­на­га да раз­ве­де  мъжа и жената, но тя впо­с­ле­д­с­т­вие ня­ма пра­во да се омъ­жи за лю­бо­в­ни­ка си.

 

Па­ра­ша Ке­до­шим

 

Та­зи па­ра­ша за­е­ма ед­но от цен­т­рал­ни­те ме­с­та изо­б­що в ця­ла­та То­ра. Мъ­д­ре­ци­те ка­з­ват, че тя съ­дър­жа "по-го­ля­ма част от за­ко­ни­те на То­ра­та". За­то­ва ще я раз­г­ле­да­ме мал­ко по-по­д­ро­б­но от оби­к­но­ве­но, тъй ка­то те­ми­те в са­ма­та па­ра­ша са мно­го­б­рой­ни.

Па­ра­ша­та за­по­ч­ва с ду­ми­те: "Све­ти бъ­де­те, за­що­то Аз, Г-д Все­сил­ни­ят ваш, съм Свят." Чо­век не би­ва про­с­то да слу­жи на Б-г и без­чу­в­с­т­ве­но да из­пъл­ня­ва за­по­ве­ди­те. От нас се изи­с­к­ва да слу­жим на Б-г със свя­тост в сър­ца­та и же­ла­ние да се опи­т­ва­ме да по­д­ра­жа­ва­ме на Б-г във вси­ч­ко, ко­е­то ни е по си­ли­те. Но как чо­век мо­же да бъ­де по­до­бен на Тво­ре­ца, да бъ­де свят? "Бъ­ди по­до­бен на Все­ви­ш­ния. Той е ми­ло­с­тив и пре­из­пъл­нен с жа­лост и ти бъ­ди ми­ло­с­тив и из­пъл­нен с жа­лост" - ка­з­ват мъ­д­ре­ци­те. То­ра­та ка­з­ва: "Хо­ди след Все­ви­ш­ни­я, твоя Б-г и се при­ле­пяй към Не­го." Мъ­д­ре­ци­те от Тал­му­да пи­тат: как мо­же чо­век да се при­ле­пи до Все­ви­ш­ния, та Той е ка­то огън, из­га­рящ вси­ч­ко око­ло се­бе си? От­но­во то­ва при­б­ли­жа­ва­не и при­ле­п­ва­не на чо­ве­ка към Б-г се от­на­ся за при­б­ли­жа­ва­не на свой­с­т­ва­та ни към Не­го­ви­те. Тал­му­дът про­дъл­жа­ва: "Обър­ни вни­ма­ние на то­ва, че в на­ча­ло­то на То­ра­та се раз­ка­з­ва за то­ва как Все­ви­ш­ни­ят на­п­ра­вил дре­хи за Адам и Ха­ва, а в края на То­ра­та се го­во­ри, че Сам Той по­г­ре­бал Мо­ше. Той ле­ку­ва бол­ни­те, ос­во­бо­ж­да­ва пле­не­ни­те, Той е тър­пе­лив до­ри по от­но­ше­ние на вра­го­ве­те Си и ока­з­ва ми­лост ка­к­то към жи­ви­те, та­ка и към мър­т­ви­те." По та­къв на­чин вси­ч­ки спо­ме­на­ти по-го­ре ка­че­с­т­ва, ко­и­то са ха­ра­к­тер­ни за Б-г, мо­гат да ста­нат свър­з­ва­що зве­но ме­ж­ду Б-г и чо­ве­ка. За­то­ва ня­ма по-го­ля­мо при­б­ли­жа­ва­не на чо­век към Не­го от мо­мен­та на про­я­вя­ва­не на ис­к­ре­на до­б­ро­та. Тря­б­ва да от­бе­ле­жим - То­ра­та не го­во­ри за то­ва, че тря­б­ва да по­д­ра­жа­ва­ме на Б-г, ко­га­то Той про­я­вя­ва съ­да Си в све­та. На­про­тив, чо­век тря­б­ва вся­че­с­ки да из­бя­г­ва да съ­ди и про­из­на­ся ре­ше­ния, осъ­ж­да­щи окол­ни­те. Съ­до­п­ро­и­з­во­д­с­т­во­то, раз­ре­ша­ва­не­то на спо­ро­ве, про­из­на­ся­не­то на при­съ­ди и на­ка­з­ва­не­то на пре­с­тъ­п­ни­ци не са от ас­пе­к­ти­те, ко­и­то мо­гат да ни при­б­ли­жат към Не­го. (Из­к­лю­ч­ват се, раз­би­ра се, мер­ки­те, ко­и­то са­ма­та То­ра пре­д­пи­с­ва на съ­ди­и­те за един или друг слу­чай.)

"Не­ка се бои все­ки от май­ка си и ба­ща си и съ­бо­ти­те Ми па­зе­те, Аз съм Все­сил­ни­ят ваш Б-г." - Тал­му­дът ка­з­ва: "Тре­пе­тът пред ро­ди­те­ли­те тря­б­ва да бъ­де ка­то тре­пе­та към Б-г."

"Не се об­ръ­щай­те към идо­ли и ле­ти бо­го­ве не си пра­ве­те, Аз съм Все­сил­ни­ят ваш Б-г." - един­с­т­ве­но Б-г е до­с­то­ен да от­п­ра­вим към Не­го зов за по­мощ, срам­но за са­мия чо­век е да се об­ръ­ща към из­ми­с­ли­ци­те на на­ро­ди­те. Идо­ли­те и су­е­ве­ри­я­та на на­ро­ди­те се раз­г­ле­ж­дат от То­ра­та ка­то не­що не­ре­ал­но и не­съ­ще­с­т­ву­ва­що.

"Ко­га­то жъ­не­те жъ­т­ва­та си във ва­ша­та стра­на, не до­жън­вай до­к­рай по­ле­то си и то­ва, ко­е­то па­да при жъ­не­не­то, не съ­би­рай."  То­ва се от­на­ся за полето, ло­зе­то и дър­ве­та­та... "на бе­д­ния и чу­ж­де­не­ца ги ос­та­вяй."

"Не кра­де­те!" - до­ри чо­век да има на­ме­ре­ние по-къ­с­но да вър­не от­к­ра­д­на­то­то, до­ри да ми­с­ли, че го пра­ви са­мо на май­тап, до­ри и от кра­дец. За­б­ра­не­но е вся­ко дей­с­т­вие, ко­е­то на­по­до­бя­ва на кра­ж­ба. Мъ­д­ре­ци­те го­во­рят за "кра­ж­ба на зна­ния" - ко­га­то пре­д­с­та­вя­ме да­де­но съ­би­тие в из­го­д­на нам све­т­ли­на, спе­с­тя­вай­ки на слу­ша­те­ля чи­с­та­та ис­ти­на. Та­ка кра­дем пра­во­то на зна­ния на съ­о­т­ве­т­ния чо­век.

"Не от­ри­чай­те ис­ти­на­та!" - не го­во­ре­те не­що, ко­е­то й про­ти­во­ре­чи.

"Не лъ­же­те!" - "Не­ка тво­е­то "да" да бъ­де твър­до и тво­е­то "не" съ­що да бъ­де та­ко­ва. То­зи, Кой­то е дър­жал сме­т­ка на по­ко­ле­ни­е­то на по­то­па, ще дър­жи сме­т­ка и на те­зи, ко­и­то не дър­жат на ду­ма­та си. Ис­ти­на­та е един от стъл­бо­ве­те, на ко­и­то се дър­жи све­тът, тя при­на­д­ле­жи на Все­ви­ш­ния. Лъ­же­цът ще бъ­де от­де­лен от Бо­же­с­т­ве­но­то При­съ­с­т­вие. Не­го­во­то на­ка­за­ние сред хо­ра­та ще бъ­де, че ко­га­то той го­во­ри ис­ти­на­та, ня­ма да му вяр­ват. До­бър е чо­ве­кът, кой­то се пре­д­с­та­вя пред хо­ра­та та­къв ка­къ­в­то е всъ­щ­ност." (Тал­му­дът)

"Не се къл­ни лъ­ж­ли­во!"

"Не оби­рай бли­ж­ния си!" - не за­дър­жай по­ла­га­е­мо­то въз­на­г­ра­ж­де­ние на на­ем­ния ра­бо­т­ник.

"Не зло­с­ло­ви глу­хия!" - т.е. до­ри то­зи, кой­то не чу­ва, ка­к­то, раз­би­ра се, и вси­ч­ки ос­та­на­ли.

"Пред сле­пия не сла­гай пре­пя­т­с­т­вия!" - за­б­ра­на­та се от­на­ся, раз­би­ра се, ка­к­то в бу­к­ва­лен, та­ка и в по-общ сми­съл. Не тря­б­ва да пе­че­лим за сме­т­ка на не­з­на­ни­е­то на ня­кой в да­де­на си­ту­а­ция, ако той ис­ка от нас съ­вет. В ня­ка­к­ва сте­пен та­зи за­б­ра­на се от­на­ся и за ро­ди­те­ли­те - ако въз­пи­та­ват де­ца­та си с пре­ка­ле­на ме­ко­та или без до­с­то­ен при­мер за по­ве­де­ние в тя­х­но ли­це, - то­ва мо­же да се ока­же спън­ка за де­ца­та и те мо­же да ста­нат ле­ко­ми­с­ле­ни или до­ри пре­с­тъ­п­ни­ци. (р. Херц)

"Бой се от Все­сил­ния свой, Аз съм Б-г!" - Все­ви­ш­ни­ят ви­ж­да в сър­це­то на чо­век, Той знае вси­ч­ки не­го­ви ми­с­ли. Чо­век тря­б­ва ви­на­ги да ми­с­ли, да вни­ма­ва, да про­ве­ря­ва пъ­ти­ща­та си - да не се на­ме­ри не­що не­п­ра­вил­но в тях.

"Не бъ­ди сни­зхо­ди­телен към ня­ма­щия!" - "Съ­ди­я­та не би­ва да ка­з­ва: той ня­ма ни­що, бо­га­ти­ят тря­б­ва да го из­дър­жа. Ще го оп­ра­в­дая в съ­да и бо­га­ти­ят ще му да­де пре­пи­та­ние." (Ра­ши)

"И не уга­ж­дай на бо­га­тия!" - "Не ка­з­вай: Той е бо­гат и зна­тен, как да го за­с­ра­мя?" (Ра­ши)

"По пра­в­да­та съ­ди бли­ж­ния си" - то­ва се от­на­ся ка­к­то за съ­ди­и­те, та­ка и за дру­ги­те хо­ра. Тал­му­дът ни учи: "Ви­на­ги съ­ди чо­ве­ка, ка­то гле­даш на не­го от до­б­ра­та му стра­на."

"Не хо­ди ка­то спле­т­ник (да спле­т­ни­чиш) в на­ро­да си" - раз­про­с­т­ра­не­ни­е­то на вся­ка ин­фор­ма­ция с цел да пре­д­с­та­вим да­ден чо­век в не­до­б­ра све­т­ли­на, да съ­бу­ди за­вист в окол­ни­те, да се на­не­сат мо­рал­ни или ма­те­ри­ал­ни за­гу­би са пре­ки на­ру­ше­ния на гор­на­та за­по­вед. Спле­т­ни­те раз­де­лят сър­ца­та на хо­ра­та. В мо­ли­т­ва­та Ами­да ние три пъ­ти на ден се мо­лим: "Все­ви­ш­ни, па­зи ези­ка ми от зло, ус­т­ни­те ми да не про­из­на­сят ду­ми с ло­ши на­ме­ре­ния!"

"Не из­пи­т­вай не­на­вист в сър­це­то си към своя брат" - има се пре­д­вид ис­тин­с­ка дъл­бо­ка не­на­вист, ко­га­то чо­век же­лае на дру­гия зло. Из­пи­т­ва­не­то на не­при­я­зън към ня­кой не се оп­ре­де­ля ка­то не­на­вист. (Ор а-Ха­им) Ко­га­то ев­ре­и­те съ­б­лю­да­ва­ли та­зи за­по­вед жи­ве­е­ли в зе­мя­та Ис­ра­ел, а от без­при­чин­на не­на­вист бил раз­ру­шен вто­рият Храм. (Евен Ез­ра)

"Не мъ­с­ти и не па­зи зло­ба към си­но­ве­те на на­ро­да си!" - ако си по­и­с­кал от ня­кой да ти ус­лу­жи с не­що и той не ти го да­де, а по­с­ле той те по­мо­ли да му по­мо­г­неш с не­що дру­го и ти му ка­жеш: Ти не ми да­де и аз ня­ма да ти дам - то­ва е на­ру­ше­ние на за­б­ра­на­та "Не мъ­с­ти". Ако му по­мо­г­неш, но при то­ва му на­по­м­ниш, че въ­п­ре­ки че той не ти е дал, ти му да­ваш, за­що­то не си ка­то не­го - то­ва е на­ру­ше­ние на за­б­ра­на­та "Не па­зи зло­ба в сър­це­то си", тъй ка­то ти па­зиш зло­ба в сър­це­то си, но не мъ­с­тиш. (Ра­ши) От­п­ла­та­та на зло със зло в слу­чая не во­ди към ни­що. На­про­тив, ако по­ка­жеш на дру­гия, че не па­зиш зло в сър­це­то си, не ис­каш да си от­мъ­ща­ваш - та­ка­ва до­б­ро­та е спо­со­б­на да пре­об­ра­зи и чо­ве­ка до нас.

Ра­би Аки­ва из­ди­га ед­но от из­ре­че­ни­я­та на дне­ш­на­та па­ра­ша ка­то кра­йъ­гъ­лен ка­мък на ця­ла­та То­ра: "И оби­чай бли­ж­ния си ка­то са­мия се­бе си" - ако чо­век има са­мо лю­бов в сър­це­то си към ос­та­на­ли­те, не би на­ру­шил ни­то ед­на от за­по­ве­ди­те на То­ра­та, ка­са­е­щи вза­и­мо­о­т­но­ше­ни­я­та ме­ж­ду хо­ра­та.

 

 

Па­ра­ша Емор

 

Па­ра­ша­та го­во­ри по­д­ро­б­но за пра­з­ни­ци­те. В пра­з­ни­ч­ни­те дни це­ли­ят на­род се съ­би­рал за­е­д­но. В пу­с­ти­ня­та хо­ра­та ид­ва­ли в дво­ра на пре­но­си­мия Храм, за да при­на­сят пра­з­ни­ч­ни­те жер­т­ви. В Ис­ра­ел мя­с­то на то­ва "све­ще­но съ­б­ра­ние" бил хра­мът в Йе­ру­ша­ла­им. За­ко­нът за­дъл­жа­вал вси­ч­ки мъ­же най-мал­ко три пъ­ти в го­ди­на­та на пра­з­ни­ци­те Пе­сах, Ша­ву­от и Су­кот да ид­ват в Хра­ма. Там хо­де­ли не са­мо мъ­же­те - те се съ­п­ро­во­ж­да­ли от же­ни­те и де­ца­та. Въ­п­ре­ки че Йом Ки­пур не е от дни­те, в ко­и­то То­ра­та за­дъл­жа­ва хо­ра­та да по­се­ща­ват Хра­ма, в то­зи ден дво­ро­ве­те му се пъл­не­ли с хо­ра, ид­ва­щи да мо­лят на Все­ви­ш­ния и да ви­дят ве­ли­ко­ле­пи­е­то на пър­во­с­ве­ще­ни­ка, из­вър­ш­ващ слу­ж­ба­та.

Пра­з­ни­кът Пе­сах е спо­мен за Из­хо­да ни от Еги­пет, Ша­ву­от - за по­лу­ча­ва­не­то на То­ра­та, Су­кот е спо­мен за су­ки­те, в ко­и­то са жи­ве­ли на­ши­те пре­д­ци, а съ­що и за об­ла­ци­те на сла­ва­та, ко­и­то об­г­ра­ж­да­ли ста­на на Ис­ра­ел в пу­с­ти­ня­та. Има и дру­ги да­ти, ко­и­то спо­ме­на­ва­ме по един или друг по­вод, не­за­пи­са­ни в То­ра­та: 9 ав, Ха­ну­ка, Пу­рим, Йом Ашуа и т.н. Ако се за­ми­с­лим по-дъл­бо­ко, ви­ж­да­ме, че през го­ди­на­та пра­з­ну­ва­ме или по­м­ним да­де­ни съ­би­тия от ис­то­ри­я­та ни - от мо­мен­та на за­ра­ж­да­не­то ни ка­то на­род до дне­ш­ни дни. От­бе­ля­з­ва­ме не са­мо ве­се­ли­те дни, но и тъ­ж­ни­те. Въ­п­ро­сът е за­що са ну­ж­ни те­зи еже­го­д­ни на­по­м­ня­ния на фа­к­ти от ис­то­ри­я­та:

- за да си ва­дим по­у­ки от ми­на­ло­то;

- тря­б­ва да зна­ем ис­то­ри­я­та си и са­мо­то пра­з­ну­ва­не или от­бе­ля­з­ва­не на да­де­на да­та ни пре­до­с­та­вя та­зи въз­мо­ж­ност;

- пра­з­ну­ва­не­то на да­ден пра­з­ник е не­що обе­ди­ня­ва­що. То­га­ва хо­ра­та са за­е­д­но. Вси­ч­ки ев­реи по све­та, не­за­ви­си­мо къ­де са, се съ­би­рат на гру­пи, че­тат ед­на­к­ви кни­ги, мо­лят се един с друг.

Един фи­ло­соф ка­з­ва: "На­род, кой­то не по­м­ни ми­на­ло­то си, ня­ма бъ­де­ще." При­мер­но да­ден чо­век има син и дъ­ще­ря, ко­и­то въз­пи­тал в пътя на иде­а­ли­те си и те­зи на пре­д­ци­те му. Ако дъ­ще­ря­та и си­нът, след ка­то по­ра­с­нат, не про­дъл­жат да жи­ве­ят с те­зи идеи, да­де­ни­ят чо­век ня­ма да се чу­в­с­т­ва до­б­ре, за не­го ня­ма про­дъл­же­ние в бъ­де­ще­то - не­го­ви­те иде­а­ли и те­зи на ба­щи­те му ня­мат ве­че про­дъл­же­ние. Ра­ви­нът на рав Ка­х­лон ка­з­вал: "Вся­ко по­ко­ле­ние на Ис­ра­ел е ка­то ча­с­ти­ца от ве­ри­га. Ако ед­но по­ко­ле­ние пре­къ­с­не Тра­ди­ци­я­та, ве­ри­га­та ще се скъ­са."

Раз­би­ра се, не би­ва да за­б­ра­вя­ме, че на­ша­та Тра­ди­ция не е не­що фол­к­лор­но. Тя е на­с­ле­д­с­т­во от Б-г, тя е ис­ти­на­та, с ко­я­то тря­б­ва да жи­ве­ем и ко­я­то тря­б­ва да раз­про­с­т­ра­ня­ва­ме. Па­ра­ша­та ка­з­ва: "Не ос­к­вер­ня­вай­те Мо­е­то свя­то име и ще се ос­ве­тя сред си­но­ве­те ис­ра­е­ле­ви - Аз Все­ви­ш­ни­ят съм Кой­то ви ос­ве­ща­вам." Рам­бам ка­з­ва: "Ко­га­то на­с­тъ­пят дни на го­ля­ма уг­ро­за за си­но­ве­те на Ис­ра­ел, ко­га­то ре­ли­ги­о­з­но­то бе­зу­мие и бяс за­в­ла­де­ят хо­ра­та и те тър­сят на­си­ла да от­вър­нат ис­ра­е­ле­ви­те че­да от те­х­ния Б-г, ко­га­то на­с­тъ­пи мо­мен­тът, ко­га­то пу­б­ли­ч­но пред 10 ду­ши ев­реи се ис­ка от ня­ко­го да по­ру­гае ня­коя по­ве­ля или оби­чай, за да бъ­де ос­к­вер­не­но све­то­то име на на­шия Б-г, или пък в мир­ни дни ви ка­рат да уби­ва­те, или да се кла­ня­те на идо­ли, или да из­вър­ш­ва­те по­ло­ва без­н­ра­в­с­т­ве­ност - ос­та­ве­те се да ви уби­ят и не се по­д­чи­ня­вай­те, за­що­то то­ва би би­ло "хи­лул Ашем" (ос­к­вер­ня­ва­не на свя­то­то име на Б-г), а вие тря­б­ва ви­на­ги да сте го­то­ви да се жер­т­ва­те за "ки­душ Ашем" (ос­ве­ща­ва­не на име­то Б-жие). Тря­б­ва вси­ч­ки да зна­ят, че слу­жи­те­ли­те на Все­мо­гъ­щия мо­гат да бъ­дат из­мъ­ч­ва­ни, би­ти, уби­ва­ни и из­га­ря­ни, но не мо­гат да бъ­дат по­бе­де­ни и при­ну­де­ни да про­ме­нят сво­я­та вя­ра, в ко­я­то въл­ни­те на пре­с­ле­д­ва­не­то ра­но или къ­с­но тря­б­ва да се раз­би­ят."

 

Па­ра­ша Бе­ар

 

Ще го­во­рим за две от те­ми­те в па­ра­ша­та:

Шми­та (се­д­ма­та го­ди­на)

По вре­ме на се­д­ма­та го­ди­на зе­мя­та тря­б­ва да си по­чи­ва - за­б­ра­не­но е не са­мо об­ра­бо­т­ва­не­то и за­ся­ва­не­то й, но и са­мо­то съ­би­ра­не на уро­жая по на­чин, по кой­то той се съ­би­рал в оби­к­но­ве­ни­те го­ди­ни. В та­зи го­ди­на зе­мя­та не по­д­ле­жи на кон­к­ре­т­ния со­б­с­т­ве­ник - тя е со­б­с­т­ве­ност на не­й­ния Тво­рец и ни­кой ня­ма пра­во да си при­с­во­я­ва пло­до­ве­те от ре­кол­та­та, тъй ка­то по во­ля­та на Все­ви­ш­ния те се явя­ват об­що до­с­то­я­ние и все­ки мо­же да взи­ма кол­ко­то му е ну­ж­но за яде­не. Са­ми­те пло­до­ве на ре­кол­та­та са све­ти - за­б­ра­не­но е да се уни­що­жа­ват или да се из­по­л­з­ват не по пре­д­на­з­на­че­ние. То­зи за­кон (за Шми­та­та) тря­б­ва да се спа­з­ва са­мо в Ис­ра­ел. По вре­ме на пър­вия Храм има­ло ня­кол­ко про­дъл­жи­тел­ни пе­ри­о­да, ко­га­то си­но­ве­те на Ис­ра­ел пре­не­б­ре­г­ва­ли те­зи за­ко­ни. Ми­д­рашът ка­з­ва, че ед­на от ос­но­в­ни­те при­чи­ни за ва­ви­лон­с­ко­то из­г­на­ние би­ла имен­но не­с­па­з­ва­не­то на за­ко­ни­те за се­д­ма­та го­ди­на. При въ­зо­б­но­вя­ва­не­то на съ­ю­за (ко­га­то Ис­ра­ел вър­на­ли от­но­во сър­ца­та си към Б-г) и за­в­ръ­ща­не­то им ед­но от обе­ща­ни­я­та, ко­и­то дал на­ро­дът на Тво­ре­ца, би­ло да спа­з­ват за­ко­ни­те за Шми­та. Си­не­д­ри­нът (ев­рей­с­ки­ят съд, уп­ра­в­ля­вал стра­на­та) въ­вел мно­го за­ко­ни, це­ля­щи въз­пре­